Не, не се получава. Не се получава, защото тя вече е от другата страна. През целия си живот е била отвъд хоризонта на събитията, погазвайки гравитацията в забавящо се време. Това е тя. Чудата и неповторима. Тя е отвъд черната дупка.
Телефонът звъни на всеки петнайсет минути. Éла от Ел Ей, Реа от Рио, Мерука от Мароко. Налага се да прекъсна страстното им гукане, за да им поднеса неприятната истина: аз не съм Марк Аспри. Той е в Ню Йорк. Давам им своя номер. Те затварят мигом, сякаш съм някакъв извратеняк.
На изтривалката отвън се трупат парфюмирани писма със следи от червило. Непрестанно се отбиват момичета, буквално са обсадили къщата. Когато обяснявам на тези картинки и видения, на тези малки принцеси, на ослепителните луксозни котенца, че Марк Аспри не е тук, те са съкрушени. Би трябвало да се погрижа да ги успокоя. Онзи ден сутринта едно възхитително смутено творение на име Анастейжа стоеше на верандата с надеждата да прекара няколко минути с Марк. След като я уведомих как стоят нещата, си помислих, че ще се наложи да викам линейка. Не, никак не се отразява добре на човек без късмет в любовта и изкуството като мен, застанал в коридора и умислено почесващ глава, да вижда приказните царствени създания в рамки по стените с посвещения, изписани със замах през шиите им. На моя Аполон. Никой не го прави като теб. О, аз съм изцяло твоя...
Анастейжа беше страхотна сладурана (прегърнах я силно, докато се олюляваше и изричаше извинения, а обляното ѝ в сълзи лице представляваше трагична маска). Но някои от другите, от по-нахаканите, ме гледаха с възмущение и неприязън. Можех ли да ги виня, особено след като ме бяха сварили насред главата, изтощен, превъзбуден, обгърнат от чувство за вина, обрасъл с покарала брада чак до бялото на очите ми?
Снощи дойде необичайно телефонно обаждане. Беше за мен. Когато чух звука, онова глухо пращене при разстояние от пет хиляди километра, си помислих, че може да е Миси Хартър, или Джанит, или поне Барбро. Беше Слизард.
Аз лично го харесвам. Нямам нищо против него, но обаждания от доктор Слизард карат пулса ми да препуска. Иска да отида и да се срещна с хора от изследователския институт южно от реката.
– Как е Америка?
– Пощуряла като рентгенов лазер – отвърна той.
Слизард признава, че посещението не е наложително, но че той би искал да го направя.
– Изпратете ми хапчетата – казах му. Но му обещах, че ще си помисля по въпроса.
– Кажи ми, Оксилиадора – подхванах, – откога работиш у семейство Клинч, у Хоуп и Гай?
Оксилиадора беше възхитителна. Докато си действаше, ми поднесе материал поне за три глави в рамките на петнайсет минути. Окси сигурно се справяше отлично като чистачка там и несъмнено бе сензационна клюкарка: окото ѝ не мигаше да очерня и хули. Беше чела писмата им, подслушвала бе телефонните им разговори; преравяла бе кофата за отпадъци и дрехите за пране с професионализма на криминолог. Покрай останалото ми съобщи и интересни подробности за Лизибу. Безценни сведения за Мармадюк. Слушах, дръзко настанен зад бюрото на Марк Аспри – не работното му бюро в кабинета, а онова в дневната (където предполагах, че се занимава с любовните си писма). Тъкмо се съвземах от пета глава. Там има доста тежки пасажи. Вече чувам Миси Хартър да отсича, че на Америка не ѝ се ще да узнава всичко това (особено ако става дума за среща в пъб в късна пролет, когато Кризата и годината, наумила си да се държи странно, ще са приключили по един или друг начин). Но Никола е сериозен материал. Никола е тежка артилерия. Може и да посмекча малко нещата, ако ми остане време. Но какво ти смекчаване тук? Винаги е налице вариантът „да дам воля на въображението си“, мисля, че така го наричат. Груб секс с понапляскване. Тя отгоре. Любовно хапане. Само че аз не умея да измислям. Не ми е дадено по природа. Ама съм надежден разказвач, а?... Седях на бюрото, а Окси със също толкова вдъхновение чистеше апартамента, като небрежно забърсваше прахта (и очакваше с нетърпение домашния рай, безукорния дом от шеста глава), когато се чу леко дрънчене на ключове, затръшване на врата и в стаята гневно нахълта друга жена.
Тя също беше испанка. Името ѝ беше Инкарнасион. И беше чистачката на Марк Аспри. Съобщи ми го на английски и го повтори на Оксилиадора на поток от андалуски, изпъстрен изобилно с ругатни. Бързо открих писмото на Марк Аспри за добре дошъл: и, разбира се, в послеписа се споменаваше за испанското „съкровище“, което било в отпуск в родната си Гранада, но скоро щяло да се върне.