Получи се голям конфуз. Чак стана и страшно. Толкова уплашен не се бях чувствал от седмици. Изпратих Окси до вратата, извиних се и ѝ платих. После се шмугнах в кабинета. След като Инкарнасион ме изрита оттам, се върнах обратно в дневната. Заварих голямата орехова маса – преди това празна, ако не се брои купичката с потпури – отрупана с нови гонгове, купи и обелиски (изровени от Инкарнасион от някоя бездънна ракла с награди). Имаше и около дузина снимки на Марк Аспри: как държи речи, обграден с изгряващи актриси или с други именити умове като него... Той прилича на принц Андрю. Може и да е принц Андрю: принцът като ерген още, преди да наедрее толкова от ястията, готвени от Фърги. Месести бузи притискат усмихнатите очи. Зъбите са необичайно натрапващи се.
Вечеря днес в Лансдаун Кресънт. Лизибу ще е там.
Имам уговорка по път да се отбия в дома на улицата без изход за коктейл с Никола Сикс.
Това добре, но вече съм почти отчаян, че няма да успея да се добера до жилището на Кийт. Имам само една идея, а тя дава много слаби изгледи за успех: Ким, детето. Малкото момиченце.
Къщата на Кийт не е дом. (Не е и къща впрочем.) Тя е подслон за съпругата и детето и място, където Кийт да свре глава, докато му потръгне със залаганията на конни състезания и с дартс. Макар често да изпада в хвалебствия по адрес на кучето си Клайв, той никога не споменава дъщеричката си Ким, освен когато е много пиян. И тогава неизменно декларира: „Това дете значи за мен повече, отколкото целият свят“. Но бъде ли насърчен да продължи по темата, веднага се отплесва да хули леността на Кат и липсата ѝ на издръжливост при отглеждането на малката.
– Ама какво очаква тя? – каза ми той в „Черния кръст“ или дали пък не беше в „Голгота“, клуба му за пиене („Голгота“ е отворен денонощно. Но и „Черния кръст“ също.) – Все мрънка. Бебето така. Бебето иначе. Не можела да спи. Бебетата фустите ги поемат.
– Понякога е много трудно, Кийт – предпазливо изказах мнение. – Гледал съм деца... бебета. Обожават майките си, но и ги подлагат на мъчения. Основното им оръжие е да ги лишават от сън.
Той ме погледна изпитателно. Не е нужно да си особено проницателен, за да се досетиш какво мисли Кийт. Поначало той не е много по мисленето. И поради отвикването го прави със затруднение, та мускулите буквално зиписват заглавия по челото му. Кийт и неговото лице като на булевардно издание. Ужас. Разчиташ само тикове и мръщене. Сега беше нещо от рода „Ама как може мъж да се захване да гледа бебе?“. А на глас произнесе:
– Добре де, ама това не е истинска работа, да речеш. През половината време ги държиш в онова... в кошарката им. А ти пък защо си гледал деца?
– Преди две години изгубих брат си. – Беше истина. А също и непростимо. Дейвид. Съжалявам. Длъжник съм ти. Но такъв е този бизнес с писането. – Имаха двегодишно дете и друго, новородено. Бях с тях, помагах им да преодолеят това.
По лицето на Кийт се прочете: „Тъжна работа. Случва се. Не е нужно да казваш повече“.
Но аз казах повече. Казах:
– На Кат ѝ е достатъчно за по два часа на ден някой да поеме бебето. Това ще я преобрази. Ще ми е приятно аз да го правя. Ето, и Гай е взел на работа детегледачи мъже – изтърсих. – Ще я водя в парка. Обичам деца.
Беше очевидно, че идеята не му е по сърце. (Смени темата и започна да говори за дартс.) Не, рекох си, не ти се получи опитът. Деца, бебета, малки създания – те са грижа на фустите. Единствените мъже, които обичат бебета, са травеститите, онези със сбърканите хормони, сексманиаците. За Кийт това бе турбулентна територия. Блудстващият с деца, педофилът – това бе най-долната от всички долни отрепки, а Кийт бе познавал такива. Срещал ги бе в затвора. Той говореше свободно за времето, прекарано там. По онова време му беше паднала възможност да пребива педофили и той се бе възползвал. В затвора, както е и навсякъде другаде, човек има потребност да открие някой по-низш от него, някой категорично по-лош. Серийният убиец на бабички е допускан до тренажора, имитаторът на атентатор снайперист получава допълнителна наденичка в неделя, но педофилът... Неочаквано Кийт ми каза защо: скритата причина зад всички привидни. Кийт не го изрече, но беше написано на челото му. Затворникът мразеше блудстващите с деца не само защото му бе потребно по-долно същество от него самия, не толкова и от първична сантименталност, а като израз (може би единствен) на бащинските му чувства. Като резнеш гърлото на педофила със скатания бръснач, показваш на момчетата какъв добър баща си.
Бях благодарен на Кийт за прозрението. Точно така, сега си спомням: бяхме в „При Хосни“, мюсюлманското кафе, където понякога Кийт се отбива, за да си почине от „Голгота“ и „Черния кръст“. Тъкмо тогава един от сравнително постоянните посетители мина покрай масата ни, наведе се към мен и ми каза: