– Знам те какъв си. Брониран „Шърман“.
Обяснението изникна лесно. Брониран = щит = жид. „Шърман“ = танк = янки.
– Господи – изпъшка Кийт. – Господи – добави с умората на поборник за правдата. – Мразя ги тия гадости. „Чии топки били по-големи“. Боже мой. Ще престанете ли с това? Ще престанете ли изобщо някога?
По-голямата част от апартамента на Марк Аспри ме приема със симпатия. Но има част от него, която ме мрази. Електрическите крушки ме мразят. Изгарят през петнайсет минути. Нося нови, сменям ги. Огледалата ме мразят.
Елементите в жилището, които ме мразят най-много, са тръбите. Те стенат и пищят насреща ми. Понякога нощем. Стигнах дотам, че да обмислям дали да не повикам Кийт да ги погледне. Или поне да ги чуе.
След последната буря, след последната си налудничава изцепка небето е безукорно – кротко и ясно, кара паважа да блести. Възглавници и чаршафи в широкото легло на небето.
От Миси Хартър ни вопъл, ни стон.
Глава 6. Вратите на измамата
В съня си Гай Клинч се притискаше плътно до голото тяло на безлика жена. За един миг сънно време тя се превърна в тринайсетгодишно бебче, дружелюбно усмихнато, после отново стана безлика жена. Нямаше дори бебешко лице. Това не беше сексуален сън. Беше любовен сън, съновидение за любов. Доближаваше се към бавно бликащата...
В действителност, в реалния живот, Гай Клинч се доближаваше до далеч по-различно предложение. На една ръка разстояние от него лежеше Хоуп по нощница, будна и немигаща и въобще не беше безлика: лицето ѝ си беше там, румено и овално, с издължени кафяви очи. На сантиметри от главата му пък, върху своите безбройни възглавници, лежеше Мармадюк, вдигнал нагоре събрани длани. Когато Гай навлезе в топлинното поле на тялото на съпругата си, Мармадюк го фрасна едновременно с двете си юмручета право в лицето.
– Ох! – простена Гай. Имаше усещането, че плътта му се разтича. Погледна тъкмо навреме, за да види със замъглено зрение следващото замахване на Мармадюк. – Ох! – възкликна отново.
Надигна се до седнало положение, като никак не му беше до игра, и с хватка от свободната борба събори Мармадюк на пода.
– Вдигни го – изрече Хоуп с глас като в транс.
– Много лош ли беше?
– И побързай със закуската.
– Ела ми тук, малък дяволе.
Вдигна Мармадюк, който се възползва от възможността да забие зъби до венците си в шията на Гай. Баща му пак изохка и се зае с нелеката задача да разтвори челюстите му.
– Трябва да му се смени памперсът – обади се Хоуп. – Май пак го е изял до половина.
– Пълен ли е или не?
– Не е пълен. Стисни му носа. До няколко минути ще се предаде.
Гай стисна лепкавите ноздрички. Зъбите на Мармадюк се впиха по-дълбоко. Секундите отминаваха мъчително. Накрая малкият разтвори уста и два пъти се изкиха в лицето на баща си. Хванал пищящото дете пред себе си като топка за ръгби или като торбичка с плутоний, Гай забърза към присъединената към спалнята баня. Това оставяше на Мармадюк само една опция за момента – да го ритне назад в слабините, което той не пропусна да опита. Гай го захлупи по лице върху килимчето в далечния край на банята. Успя да затвори и заключи вратата и да се тръшне върху тоалетната чиния, преди Мармадюк да се надигне и да го налети отново... Гай предпочиташе седящата позиция по две причини. Първо, помагаше му да намести пределната степен на ерекция, с която неизменно се събуждаше сутрин. И второ, защото веднъж, докато демонстрираше престорен бебешки интерес към ръчката за пускане на водата, Мармадюк беше захлопнал седалката върху него невероятно изненадващо и със засилка, с което му нанесе удар изкосо, но и така моравата синина на тила му се задържа месец и половина. Докато Гай попиваше с тоалетна хартия шурналата от врата му кръв, Мармадюк обхождаше банята с бойни крясъци в издирване на подходящи за трошене предмети.
– Мяко – отсече Мармадюк. – Тос. Мяко. Тос. Мяко! Тос! Мяко! Тос! Мяко! Тос!
– Идва! – напевно отвърна Гай.
Мляко с тост, помисли си. Американско ястие, сервирано с мед или кленов сироп. Хоуп го харесва. Също и Лизибу. Ехо, нещо липсва: цедката.
Мармадюк млъкна за малко, отправил злобен поглед към своя сновящ баща, човека с два чифта ръце.
– Тос – изрече вече с по-заплашителен тон. – Тос тати. Тати. Тос тати. Тати тос.
– Да, да.
Гай сръчно мажеше с масло препечени филийки, докато Мармадюк дращеше голите му крака. Изчакал удобен момент, малкият се стрелна към ножа. След яростна борба под масата баща му го обезоръжи и се изправи, стиснал се за носа, където Мармадюк го беше ухапал. Отново посягаше към ножа. Обожаваше всякакви ножове. Призвание, но за какво ли занятие? При редките си и суперкратки гостувания приятели и роднини винаги заключаваха, че когато Мармадюк порасне, ще постъпи в армията. Ала дори и престарелият баща на Гай, бригаден генерал през Втората световна война, като че не извличаше особена утеха от тази перспектива.