Гай приклекна с усмивка и поднесе препечена филийка към разлигавената уста на Мармадюк.
– Мили боже – отрони.
Гай често бе предлагал да се допитат до специалист относно храненето на Мармадюк. Та те все пак търсеха съветите на специалисти едва ли не за всяка друга сфера от живота му. Естествено, детето бе заведено при няколко диетолози и бе поставено на режими, целящи да пресушат енергията му. Последният от тях, както обясни лекарят в своя кабинет, облицован с тикова ламперия, за дни би направил безпомощен и олимпийски спринтьор. Ала не подейства при Мармадюк, който между другото проявяваше естествено предпочитание към пържени картофи, хамбургери и всякакви нездравословни храни, съдържащи мононатриев глутамат... Гай и преди беше виждал лакоми деца – ала не и в такива мащаби. С отчаянието на умиращ от глад Мармадюк тъпчеше в устата си огромни залъци, покрай които течеше слюнка, а мускулите на врата му работеха неуморно като машинни елементи. Като преполови петата купичка попара с хляб, мляко, мед и масло, изплю върху плочките на пода огромна хапка и я размаза с крак: знак за временна ситост. Гай му запуши устата с шише с вода и го отнесе в спалнята на горния етаж, като го държеше на разстояние от тялото си. Заключи го в стаята, а после се върна за подноса.
Хоуп лежеше облегната върху купчина възглавници. Вече се чувстваше по-удовлетворена, заобиколена от подноса със закуска, телефона и купчинката поща. Съкратеният персонал за през уикенда беше пристигнал и всички вкупом забавляваха Мармадюк в детската стая на горния етаж; само глухо долитаха неговите и техните викове и по някой грохот от сблъсък. Гай беше полегнал на канапето и четеше вестниците. Хоуп преценяваше с безпощаден поглед една след друга покани, обрамчени със златни кантове.
– Видях Мелиса Барнаби вчера – каза.
– А, така ли? – отвърна Гай.
Добрата тъжна лейди Барнаби с млечносините очи. Някога бе бавила Мармадюк веднъж-дваж. Не. Веднъж. Помнеше телефонното обаждане в ресторанта тъкмо когато бяха пристигнали коктейлите им...
– Много добре изглеждаше, бих казала. Сподели, че се чувствала с десет години по-млада. Открила чудесен младеж. Оправял ѝ разни неща по къщата. А сега ще заминава за Югославия за една седмица.
– Чудесно звучи.
– И на нас би ни дошло добре.
– Какво? Почивка в Югославия?
– Не, чудесен младеж.
– Тук пише, че туристите са съветвани да не посещават страните от СИВ. Идиоти. Издигат безмълвна стена. Мила, ти успя ли да поспиш всъщност?
– Малко. Между пет и пет и петнайсет. Лизибу ме смени. Той беше ужасен.
Сънят на Хоуп бе свещена тема в този дом, към нея бе подхождано с повече почуда и загриженост дори отколкото към темата Мармадюк. Неотдавна Гай бе попаднал на научно описание на количеството сън, което Хоуп получаваше или твърдеше, че получава в нощите на дежурствата си с Мармадюк. Пораждаше размисли за много ранната вселена, наносекунди след Големия взрив. Тогава е била на възраст една трилионна от времето, нужно на скоростта на светлината да прекоси разстояние, равно на диаметъра на протон. Това никак не беше дълго... В другите нощи, когато беше ред на Гай да дежури с Мармадюк, той успяваше да дремне за цели четиресет и пет минути, а често се унасяше и докато детето вяло го тормозеше или удряше собствената си глава в омекотените стени.
– Горката ти.
– Горката аз. Гай – повиши глас Хоуп. Държеше в ръка документ върху восъчна хартия. – Какво е това безобразие?
Гай продължи да чете или поне погледът му остана насочен към страницата. През последния месец беше дал петнайсет хиляди лири за благотворителност и сега се чувстваше ужасно виновен.
– Петнайсет бона? – процеди Хоуп. –„Спасете децата“, а? – Тя самата беше раздала подобна сума през този период, но на галерии, оперни театри, оркестри и други такива, гарантиращи социален престиж. – Ами нашето дете? Него кой ще спаси?
– Мармадюк ще има предостатъчно пари – отбеляза Гай.
– Но ти виждаш как хвърчат по него. На година и половина е, а харчовете му са безумни. Имаш нужда от терапия, Гай. Когато започна цялото това нещо, те умолявах да се подложиш на терапия.