– Богати сме – сви рамене Гай.
– Махни ми се от главата. Рак ще ме хване от теб.
След като пъргаво освободи червата си, Гай взе душ и после се избръсна: френския сапун, бръснача, способен да пререже гърло. Облече се, като съчета много скъпи дрехи с други, чието достойнство бе тяхната издръжливост, носени преди това я от баща му, я от братовчеди и ексцентрични чичовци. Дрешникът му бе истинско Сити с безбройните бизнес костюми – но напоследък в повечето дни от дрехите му не се изискваше да говорят нещо за него. Външният човек губеше очертания. Скоро щеше да остане само онзи, вътрешният, с бегла усмивка. Развяващо се сако от туид, безформени панталони в цвят каки, яркосиня риза, грамадански обувки (краката на Гай бяха огромни). На слизане по стълбите го посрещна рядка гледка: Мармадюк сгушен кротко в обятията на майка си. Майка му го бе притиснала закрилнически и в същото време мъмреше бавачка – яка скандинавка, която Гай не бе виждал преди. В юмрука си малкият стискаше трофей: дълъг кичур руса коса.
– Ти пък къде тръгна? – рече Хоуп, като замени един обвиняем с друг.
– Навън.
– Къде? Защо?
– Да видя малко живот.
– О. Живот. Ясно, разбирам. Живот!
По навик, ала предпазливо (и като следеше бдително свободната ръка на Мармадюк) Гай се наведе чинно да целуне жена си за довиждане. И тогава му падна черна пелена пред очите.
Когато зрението му се възвърна, вече беше на Ладброук Гроув. Беше изминал стръмната отсечка на Лансдаун Кресънт с притворени клепачи, през които прозираше слънчева светлина помежду избиващите ярки кървавочервени петна; едва сега, на главната улица, с нейните хорски шумове и потенциални опасности, отвори широко очи, за да вижда добре. Отново бе понесъл удар „вилица“ в очите: Мармадюк бе стрелнал разперените си палец и показалец в орбитите му. Сторил го бе с извънредна сръчност, трябваше да му се признае, и в съвършено точния момент. Гай поклати глава с почтително възхищение, каквото човек изпитва, щом стане свидетел на феномен, и си припомни високата метър и осемдесет бавачка, която бе видял предишната седмица да тича по стълбите, без да се спре дори, за да отправи заплаха за съд, притиснала окървавена кърпичка към носа си. Съдебните искове за телесни повреди бяха друг начин, изобретен от Мармадюк да източва парите на Гай. Нищо сериозно до този момент, но имаше няколко висящи съдебни дела. Този Мармадюк с вечните му гневни избухвания; можеше да го накара да млъкне единствено избухване на родителите му, при което възрастните действащи лица се тресяха неудържимо от нерви дълго след като първоначалната криза при Мармадюк бе отминала. Гай спря на улицата и енергично примигна два пъти, като раздвижи цялото си чело. Притисна пръсти да освободи долните си клепачи и зачака бликването на сълзи. Беше на път да влезе в свят на двуличие. Минаваше през вратите на измамата с увисналите на тях вериги от лъжи. Целият Лондон плуваше пред него.
Що за човек беше той? И доколко необичаен? Гай даваше пари за благотворителност. За всеки друг мъж в неговия кръг благотворителността започваше вкъщи. Там и свършваше. Или не съвсем: благотворителността изминаваше още два-три километра до следващия район с друг пощенски код и пристигаше в малък апартамент с жена в него. Тези мъже потръпваха при докосване от съпругите им; твърде бързо отскачаха назад, когато ги целуваха на прибиране или на тръгване. А Гай не беше такъв.
Работата беше там... работата беше там, че той бе праволинеен като стрела. Желанията му описваха идеална дъга: не бяха ръководени от стремеж към власт, не бяха перверзни. Може да имаше по две от всичко, но само една жена. Хоуп му беше единствената. Когато се запознаха в Оксфорд – а това беше преди шестнайсет години, – у Гай имаше нещо, което Хоуп хареса. Понрави ѝ се русата му коса, къдреща се по краищата, къщата му в провинцията, свенливостта му относно неговия ръст, къщата му на Лансдаун Кресънт, навикът му да засенчва очи, когато слънцето е на залез, титлата му, слабостта му към череши (особено зрели), големият му личен доход. Живяха заедно през последната година в университета, учеха на обърнати едно срещу друго бюра в двойната дневна („Самсон борецът“ епос ли е или трагедия? Какви са дългосрочните ефекти от Пърл Харбър в сравнение с тези от Сараево и Мюнхен?) и въодушевено правеха любов в тясното двойно легло. И двамата бяха нещастни у дома си, чувствали се бяха недостатъчно обичани; сега се превърнаха в най-близки хора един за друг. Последва брак, живот в Лондон, работа в Сити и... социалните амбиции на Хоуп изненадаха Гай. След време изненадата отмина (може би след хилядната многолюдна вечеря), но не и социалните амбиции. Те не изчезнаха, а заблестяха още по-ярко. Благодарение на тях Гай влезе в контакт с много хубави, образовани и неудовлетворени жени, поне дузина от които му бяха отправили предложения в тихо ъгълче, в претъпкан бар, в края на бал с маски. И нищо не се случи. Тези аванси често бяха дотолкова завоалирани, че убягваха от вниманието му. Вярно, на всеки няколко години той тайно се „влюбваше“. Червенокосата съпруга на диригента италианец. Седемнайсетгодишната дъщеря на наследница на компютърна империя. Беше като болест, която преминаваше за две-три седмици; любовният вирус бе ефикасно преборван от решителна имунна система. Дотук най-тревожен и драматичен бе случаят с Лизибу, порасналата малка сестра на Хоуп. Хоуп усети, че нещо става, в минутата, в която завари Гай в салона да рони сълзи над балетните пантофки на Лизибу. Тогава Лизибу беше отпратена: това бе преди седем години. Сега всичко бе забравено и дори не забравено, а превърнато в скандална семейна шега. Самата Хоуп обикновено поддържаше по няколко приятели мъже (философ, любител на партита, архитект денди, влиятелен журналист), но беше толкова стриктна и безукорна, че на Гай никога не му хрумна да я заподозре – не, не, не беше нищо такова. За него светът на другите жени представляваше голяма галерия – като Ермитажа например, – пълна с блясък и гениалност, ала напълно лишена от въздух, твърде претъпкана, твърде публична, галерия, в която Гай понякога се помотаваше един час, а друг път минаваше забързано през нея, вперил поглед право напред (разкошните картини се нижеха в периферното му зрение като отминаващи коли), или пък където понякога, но не често, можеше да бъде заварен да кърши ръце пред някой експонат...