Задомиш ли се млад, около трийсетте години ще те нападне меланхолия и нейните корени са в неосъществените възможности. За Гай беше дори по-зле. Хоуп беше малко по-възрастна и беше си походила доста в Оксфорд, преди това в Нюйоркския университет, че и още по-преди в Норфък, Вирджиния. И ето че се отдадоха на нова авантюра: преодоляха своите екополитически тревоги и решиха да се престрашат да имат дете. Още тогава бяха налице трудности – трудности за Гай. Процесът започна с нуждата да смени впитите долни гащета с боксерки и завърши на операционна маса, където той лежеше упоен с крака в стремената, а екип от японски хирурзи, въоръжени с лазерен ускорител на частици, бърникаше из интимните му части. И тъй, след половин десетилетие „опити“ резултатът бе Мармадюк. Години наред се бяха тревожили от състоянието на света, в който щяха да доведат свое дете. Сега се тревожеха от детето, което бяха довели в своя свят. Бяха се надявали бебето да запълни празнина – е, Мармадюк я запълни с всичка сила; той би могъл да изпълни Гранд Каньон с крясъците си. Изглеждаше, че занапред смесицата от умора, депресия и стъписаност щеше да поддържа верността им един към друг. Повечето от психиатрите и психолозите бяха на мнение, че страхът на Хоуп от повторно забременяване скоро ще отшуми. При последния си опит да правят секс бяха разчитали на хапче, спирала, мембрана и три кондома наведнъж, плюс прекъснато сношение, така или иначе, наложено принудително. Това беше през юли. Сега беше септември.
Но той въобще не се канеше да кръшне. Беше праволинеен като стрела. Подвеждане, кривване от пътя – за Гай това бе равносилно на унижение. Щеше да е катастрофално и непростимо. Нямаше да получи втори шанс. Тя щеше да го убие. Никога повече нямаше да види момичето от „Черния кръст“ с невероятната уста. Така, добре. Треската, маларията, която му бе причинила, щеше да отшуми за седмица. Мисълта за живот с празнота там, където сега бе застанала Хоуп (или по-скоро морно полегнала), беше достатъчна да го накара да се закове на улицата и да разроши коса с треперещи ръце. Продължи напред с твърда крачка. Не, никога нямаше да изневери.
– Ами това е животът – каза младият мъж. – С него спор няма. Каквото ти поднесе, това. – Той направи пауза, понадигна се леко и се изплю на улицата през отворената врата. – Та така, участвах в сбиване и бях потърпевшият. Не се оплаквам. Така било писано и е справедливо. Това е животът.
Гай отпиваше доматен сок и хвърляше по някой поглед крадешком над вестника си. Боже мили, това бил животът значи. Младежът продължи с историята си, а двете момичета, на които я разправяше, го слушаха с умерено съчувствие.
– Не бях прав и си получих урока. – Той вдигна рамене. – Толкоз по въпроса.
В разговорен и философски стил, като често се прекъсваше, за да плюе кръв на улицата, младият човек обясняваше как неотдавнашното стълкновение му струвало счупени нос и скула, както и загубата на почти всичките му горни зъби. Гай сгъна вестника си и се втренчи в тавана. Бързината на промяната. Всеки от кръга на Гай, понесъл еквивалентни поражения, би отишъл в Швейцария за година или две, където да му направят основна реконструкция. А този хъшлак седеше в пъба още на следващата сутрин пред своята халба бира и таблоида си с размазаното си лице и от време на време се изхрачваше през отворената врата. Вече бе сменил темата, сега говореше за времето и за цената на бирата. Ни най-малко не беше паднал в очите на двете си слушателки, особено на покритата с белези брюнетка; ако имаше късмет – а налице бяха основания да се приеме, че е така, – като нищо щеше да я заведе у дома си. Животът си продължава. А тъкмо това беше истинският живот – не го бе грижа за нищо, сам за себе си нехаеше.