Влезе Кийт и предизвика обичайните приглушени коментари. Той видя Гай и вдигна палец насреща му, после обърна палеца назад, за да посочи Джон Дарк: Джон Дарк, корумпираното ченге – покварения полицай, позорящия значката, продажника. Дарк беше нисък мъж, добре поддържан, от оня тип, дето нямат коса, но пък са с добри зъби и с ужасен вкус за пуловери. Беше единственият редовен посетител на „Черния кръст“, който гледаше на Гай със скептично любопитство, сякаш той (Гай) не беше в час. Позицията на самия Дарк беше някак двойствена. Имаше известна репутация, но почти всички го третираха с театрално презрение. Най-вече Кийт... Гай схвана, че Кийт ще дойде при него до минута. И наистина, след като размени няколко думи с Гадняра за своя кавалиър (Гадняра беше признатият експерт по колите в пъба), Кийт дойде и със сериозно изражение се наведе към Гай през масата.
– Помниш ли я оная фуста, дето беше тук? Никола?
– Да, сещам се за коя говориш.
– Тя иска ти да... – Кийт се огледа умърлушено. Нервно отвърна на поздравите на Норвис, Дийн, Телониъс, Къртли, Честния, Нетариус, Шекспир, Богдан, Мачек и двамата Збиг. – Не можем да говорим тук – каза и предложи да се прехвърлят в „Голгота“, клуба му за пиене, и да обсъдят нещата на спокойствие на по чаша „порно“, питието, което неизменно консумираше там (някакъв вид ликьор от Тринидад). – Въпросът е малко нещо деликатен.
Гай се поколеба. Вече беше ходил веднъж в клуба за пиене на Кийт. „Голгота“ в никой случай не предоставяше повече уединение от „Черния кръст“ и бе не по-малко шумен пъб, но със сигурност беше по-тъмен. Тогава неочаквано за себе си предложи:
– Защо да не идем у нас?
Сега пък Кийт се поколеба. На Гай му хрумна, че може да е приел идеята като оскърбление, защото бе покана, която Кийт не би могъл да върне. Еднопосочно предложение без възможност за компенсация. Ала Кийт погледна към стенния часовник и подхвърли лукаво:
– Добре го измисли.
Двамата поеха през шумотевицата по Портобело Роуд: Гай – висок и някак нащрек под светлината на слънцето, Кийт – по-набит, по-квадратен, с ръце, тикнати в джобовете на якето, с развяващи се от вятъра крачоли на клошираните панталони, тикнал свития на руло таблоид под мишница като телескоп. На улицата нямаше как да разговарят за Никола Сикс, защото тъкмо заради този въпрос бяха поели към къщата на Гай. Когато завиха в по-тиха улица, мълчанието им взе да звучи неловко. Гай избра тема, която често се бе оказвала спасителна в миналото.
– Ще ходиш ли на мача?
И двамата бяха привърженици на „Куинс Парк Рейнджърс“, местния отбор, и от години ходеха на Лотус Роуд в събота следобед. Биха могли да се срещнат и по-рано, но пък вероятността не бе голяма: Гай беше в някоя от ложите с пай и месен бульон, а Кийт неизбежно беше на трибуните с манерката си.
– Днес гостуват – избъбри Кийт, без да вади цигарата от устата си. – Играят с „Юнайтед“. Ходих да ги гледам миналата седмица.
– С „Уест Хам“. Добър мач ли беше?
Сините очи на Кийт се замъглиха леко и той се впусна в описание:
– През първото полувреме „чуковете“ пробиха по левия фланг. Разтегнаха се в пространството, а скоростта на Силвестър Дрейон винаги би създала проблеми за двойката на домакините. Оставаха броени минути до края на полувремето, черното крило проби по левия фланг и центрира, а Лий Фредж, нападателят от Източен Лондон, я насочи към вратата с точност до сантиметри. След почивката „рейнджърите“ се съживиха и заложиха на предимството си при високите топки. Хората на Боби Бондавич оказаха сериозна съпротива и не беше ясно дали сините ще успеят да реализират игровото си преимущество в голове. В седемдесет и четвъртата минута Кийт Спеър отправи пас, който премина през защитата на гостите и Дъстин Хаусли заби изравнителния гол. Резултатът като че ли щеше да остане равен, ако пет минути преди края оспорвано отсъждане на дузпа не беше разбило патовата ситуация. Кийт Спеър не пропусна да отбележи от точката на наказателния удар. И тъй, отборът от Шепърдс Буш поднесе изненада с победа от два на един над... над отбора, чиято знакова песен е „Вечно си раздувам балони“.