Помнете – той е модерен, модерен въпреки обувките с токове и клошираните/ чарлстон панталони. Когато Кийт отиде на футболен мач, действително вижда това ужасно коментаторско клише.
Миналата седмица у семейство Клинч имаше много приятна вечер. Присъстваха издател със съпругата си, архитект със съпругата си, директорът на Националната портретна галерия със съпругата си, скулпторка със съпруга си. Сам тенисист на име Хеклър, седмата ракета на Южна Африка. Всички мъже отрупваха с внимание Хоуп и ми хрумна мисълта, че тя може би спи с един от тях или ще го направи скоро, което още повече би оживило нещата.
Лично аз разработвам Лизибу. Извънредно хубаво момиче. Освен това е бъбрива, недискретна и май не много умна. Идеална е за моя милост.
Така че може би и при мен ще се заформи известен любовен интерес. Имам нужда от нещо такова. Седя тук зад огромното бюро на Марк Аспри. Инкарнасион трогателно е разделила пощата му на две купчинки: любовните писма и чековете за хонорари. Сред пачите пера и антични мастилници лежи изящен геометричен комплект – арабски, от деветнайсети век. Закопчалката му се отваря с приятна плавност. Ще го изпробвам.
Погледнете това сàмо. Красота. Признавам, отне ми цяла сутрин да го изработя с всичките пробни скици, глупави грешки, а и цялото запълване. Но пък беше прекрасно. Почувствах се единайсетгодишен. Сложил очила, изгърбен накриво над бюрото, подал език от ъгълчето на устата си, сам във вселената.
Използвах за модел илюстрация в брошура на Кийт: „Дартс – овладейте този спорт“. Използвах и химикалката, която ми даде, онази с форма на стреличка.
Ама вижте само. Красота. О, Кийт – пусни ме у дома си!
Трябва да се възползвам от колата на Марк Аспри, това спретнато негово устройство за превозване от точка А до точка Б, което като че се изпъва в стойка мирно всеки път когато мина покрай него и помръква укорително, щом го отмина. Сумите, пръскани за таксита, ме съсипват. Любопитно, вече почти не може да видиш черно лондонско такси. Можеш да ги повикаш, да си уредиш среща с такова в радиус километър и половина от Марбъл Арч; но очевидно се ограничават до Уест Енд и Сити. Черните таксита са като кабриолетите в Сентръл Парк, туристическа атракция, носталгичен елемент. Да не забравяме и финансовата страна: главозамайващо скъпи са. Шофьорите са с модифицирани костюми на дворцовата стража.
Сами схващате механизма. Застраховка срещу завист. Или чисто и просто благоразумие. Черните таксита са социално нечувствителни. А задръстванията могат да бъдат буквално безобразни; някои хора ги извличат насилствено от тези лъскави катафалки. И така, днешните таксита не са дори минитаксита. Всяка бракма може да стане такси с подвижен светещ знак на таблото. Сядаш отпред, шофьорът маха знака. А понякога не го прави. Оставя го там. Няма проблем. Всичко е супер. Вътре си е една прилична кочина; никой отвън не би се заинтригувал.
Въпросното място в Клапам е научноизследователски институт. Седя и чакам. Чувствам се като в училище. Чувствам се като в Лондонските поля.
Истината е, че съм блокирал. И не може да се нарече писателски блокаж. По-скоро блокаж на врящия носа си. Блокаж... блок... като небостъргач.
Виждам високия блок на Кийт от прозореца на спалнята. Разглеждам го през мощния бинокъл на Марк Аспри. Той е там, на единайсетия етаж. Обзалагам се, че апартаментът му е този, от чието балконче виси потрошено сателитно оборудване.
Глава седма се мержелее като блока на Кийт. Истинска крепост. Непробиваема.
Щом влязох в гаража за първия си урок по дартс, Кийт веднага се обърна, улови ме за раменете и докато говореше, ме гледаше право в очите. Беше един вид тайно посвещение в дартс.
– Забравил съм за този спорт повече, отколкото ти някога ще научиш – заяви този дързък поет и мечтател. – Давам ти част от своите знания за дартс. – Аз пък му давам петдесет лири на час. – Прояви респект и уважение към това, Сам.
Носовете ни почти се докосваха, докато Кийт ми говореше за „адресиране към мишената“, „съблюдаване линията на мятане“ и „искреността на стрелата“. А, да, и за „клиничност“. После ми предаде всичко, което знаеше за играта. Отне му петнайсет секунди.
То няма кой знае какво да се научи. Ех, де да бях от онзи сорт писатели, които разкрасяват неугледната реалност, можеше да сътворя нещо по-комплицирано. Но с дартс какво да сътвориш? Дартс. Дартс... Дартс. В съвременната версия на тази игра – или „дисциплина“ – започваш от 501 точки и си длъжен постепенно да ги намаляваш. Трябва да „финишираш“ непременно на двойната окръжност: на външното поле на мишената. Удар в центъра дава резултат петдесет и по някаква си причина играта завършва с удар в сектор удвояване. За удар в окръжността около центъра се дават двайсет и пет точки по някаква си друга причина. И това е.