Седях, подхванал моята си песен колко ли уморена се чувства Кат и колко ме бива с деца. Подхвърлих и няколко измислици за крайната мизерия, с която са били белязани ранните ми години. Това толкова пъти съм го разправял, че вече аз самият ще умра от досада.
– Самата истина – казах. – На твоите години още се борех с мръсотията на Южен Бронкс. Плъховете бяха ей толкова големи. Влизаш в подлез и се натъкваш на труп на дете, подобен на счупена...
– Носиш ли ги у теб...?
Дадох му петдесетте лири. Без всякаква толерантност той отново насочи разговора към дартс – за моето представяне и по-точно за „механиката“ на играта ми. Тръгнахме да си ходим и аз мрачно заключих, че отиваме в „Черния кръст“ за последно питие и няколко дузини игри на дартс. Но когато излязохме през малката врата, Кийт спря и ме погледна унило.
– Първо ще се отбием у нас – каза.
Разстоянието от триста метра изминахме с тежкия кавалиър. Паркирахме пред възвисяващия се блок, който светеше с искряща светлина като десет хиляди телевизора, строени един до друг в нощта. Кийт пое напред с бърза крачка. Повика асансьора, но той беше я повреден, я задържан някъде, което предизвика безмълвното му страдание. Изкачихме единайсетте етажа, като прескачахме групички бълнуващи и хъркащи наркомани, проснати на площадките. Кийт ги заклейми в гневна тирада, съчетаваща неговите си ругатни с лозунгите от кампанията преди последните избори. Стигнахме до неговата площадка. Като избягваше очите ми, той натисна продължително звънеца. И когато вратата се отвори, аз... Вече разбирам. Разбирам как се е почувствал Гай при вдигнатата воалетка (подобно на театрална завеса или на пола), разкрила жената в „Черния кръст“. Такива неща се случват внезапно, стремително. Понякога идват не като гръм, а като светкавица. Понякога любовта пристига със скоростта на светлината. И няма кога да отскочиш от пътя ѝ.
Повехналата търпелива Кат стоеше на фона на слабата светлина от кухнята. Държеше на ръце Ким. А детето... детето беше ангел.
Глава 7. Мамене
– Добро утро, лейди Би.
– Добро утро и на теб, Хари.
– И тъй – рече той, като влезе през прага, – днес е големият ден.
– Аз... гледах новините.
Кийт влезе в дневната и изключи телевизора, като направи бърза сметка колко би взел за него.
– Времето сериозно се влошава – каза лейди Барнаби. – И Югославия се споменава като една от страните...
– Празни приказки, лейди Би. Празни приказки. Това ли ви е всичкият багаж? Ами да тръгваме тогава. А, лейди Би, имаме малък проблем. На моята кола двигателят ѝ нещо издиша. Нищо де, ще вземем вашата. И тъй, ваканцията на живота ви. Какво, сигурна ли сте, че я искате?
Докато слушаше определено истеричния смях на лейди Барнаби и си мислеше за ключовете от дома ѝ и документите, които тя винаги държеше в жабката, Кийт се включи в магистралата, като ѝ поднесе в свое изпълнение „Дълъг е пътят до Типъръри“14 и омекотена версия на „Изтъркаляй ме в тревата“15. Пътуваха през изгаряща мараня. Небето пулсираше синьо, синьо, синьо. А в това време циклоните и кълбовидните мълнии в Югославия и Северна Италия се бяха добрали дори до страниците на таблоида на Кийт.
– Изглежда глупаво да се заминава при такова време.
– А, парниковият ефект – махна небрежно Кийт. – Ел Ниньо, нищо работа. До утре ще е просто пикливо.
Твърдението му звучеше крайно неубедително, но колкото и да бе изненадващо, лейди Барнаби извлече утеха от него. Нейните кокали си знаеха едновремешния английски климат. Докато Кийт бе привикнал към по-изменчиво небе. В Англия вече го нямаше просто пикливото време, във всеки случай не и редовно. Сега се бе преместило в места като Калифорния и Мароко.
– На това му се казва задръстване – промърмори Кийт.
След половинчасово пълзене в тунела към летището, изпълнен с отработени газове като същински ауспух, и още по-дълго чакане пред входа на паркинга за кратък престой, Кийт поведе лейди Барнаби към гишето за чекиране в Терминал 2. Компютърът обяви, че билетът на лейди Барнаби е, кажи-речи, без никаква стойност. Кийт прие новината с хладнокръвно озлобление: мошеникът от агенцията го беше извозил. Нямаше как да знае, че мошеникът, който го беше извозил, сам беше извозен от мошеника, осигуряващ билетите за агенцията. В резултат на това лейди Барнаби летеше съвсем не на почивка, при това еднопосочно. Кийт успя да я докара до паника, че може да си изпусне полета и че, не дай боже, си е изгубила багажа, който благополучно беше открит до вратата. Стоеше, пушеше, подсвиркваше си, прокашляше се и ругаеше, докато лейди Барнаби преподписа всичките си пътнически чекове освен три, след което припряно се втурна в салона за заминаващи.