Кийт дояде четвъртото си парче ябълков пай и каза:
– Точка по въпроса.
През кухненската стена откъм съседния апартамент долетя приглушена женска кашлица. Бе последвана от преглъщане и шум като от салфетка, прекарана по уста.
– Игбала – рече Кийт. – Има настинка.
– Има и нов приятел.
– Невъзможно!
– Сутринта презглава надаваше блажени стонове. Като същинско прасе квичеше.
– Ах, мръсната ѝ малка кучка.
– Ти пък какво има да се възмущаваш? Никога не каза нищо за предишния ѝ приятел.
Кийт замълча. Истина беше. Никога не бе казал нищо за предишния ѝ приятел. Никога не бе казал нищо за предишния ѝ приятел, защото той беше предишният ѝ приятел. Много пъти беше хлътвал в съседния апартамент с пръст на устните си. Просто не му бе по силите да потисне възмущението си, че тя има друг любовник. При своите забежки заръчваше на Кат (и на Игбала) да усилва телевизора.
– Я погледни само – каза Кат.
Малката Ким беше заспала, както бе седнала в скута на майка си. Впечатляващото лице на детето, напълно оформено, макар и миниатюрно, с гладката му заобленост, с неговите полумесеци и полукръгове беше клюмнало върху бялото бие на гащеризончето. Бузките се разширяваха към основата и избутваха напред долната устничка, сочна като резен суши – нещо, каквото нито Кийт, нито Кат бяха зървали някога.
– Златно дете ми е тя – каза Кийт. – Сложи я да си легне.
За да освободят коридора, вкараха количката в кухнята. А за да се побере количката, масата трябваше да бъде избутана по-плътно до стената. Кийт бе изправен пред уморителната задача да изрита навътре Клайв, легнал отдолу. Когато двамата възрастни се раздвижиха едновременно в кухнята, изглеждаше, все едно танцуват интимно сближени. Но Кийт определено не беше на интимна вълна. Настроението му се бе променило. Седеше замислен за къщата на Гай и се озова в рядко за него състояние на пълно недоумение; нямаше представа що за пространство бе това и как да го тълкува. Кийт беше израсъл в сутеренен апартамент на нормиран наем на Честъртън Роуд (на около шест пресечки от Лансдаун Кресънт надолу по Гроув), където, доколкото знаеше, майка му все още живееше в безсловесно състояние. Две стаи, кухня и баня. През цялото си детство и юношество бе седял в този апартамент и се бе чудил как да се измъкне от него. После беше точно обратното – голяма част от живота му на възрастен бе посветена на кроежи как да се намъкне обратно в него. Преди време беше научил, че при смъртта на майка му апартаментът ще се върне на общинския съвет и, както Кийт преценяваше нещата, това щеше да е краят. При всички случаи щеше да е краят на майка му. Съпостави менталния образ на този апартамент с онова, което имаше Гай, при което потокът на съзнанието му просто секна. Пресъхна. Телевизията, помисли си. Тя беше най-добрият му шанс.
Кат се върна в стаята. Кийт я огледа и си преговори каталога с нейните физически недостатъци. Всичко, което ценеше и търсеше у една жена, на Кат ѝ липсваше. Тя не беше Анализе Фърниш, нито Деби Кенсит, нито ниска и набита цицорана с дупе като тиква и плътни крака. (Късите крака бяха един вид улеснение, не ти се пречкаха. Разстоянието до заветната цел при тях бе късо.) Когато я срещна преди пет години, тя изглеждаше като момичето в рекламата за пълномаслена сметана: по селски светли вежди, червеникавокестенява коса, придаваща ѝ невинен вид. Сега Кийт я виждаше като през замъглено от дъжд стъкло, и то призори.