Той взе стреличките си и започна да мята. Ха! 20, 5 и 1: 26 – направо смешен резултат. Докато изтегляше стреличките от дъската, Кийт упражняваше презрително смаяно изсмиване и смирено приемаше освиркванията на множеството: човещина, дори и на Кийт тя не бе чужда. Ето това беше единствената слабост на дартс. Единствената слабост и на мошеничеството. В дартс няма как да излъжеш. По никой начин.
Отвън се чу бръмченето на ван. Той разпозна разбития ауспух.
– Кийт! – ревна Дийн.
– Дийн! – ревна в отговор Кийт. – Идвам. Хайде на работа!
Дните минаваха. Макар и да не странеше от пъбовете, Кийт не близваше алкохол и работеше усилено с новооткритата си жизненост. Усещаше пулса и движението на уличната търговия и чуваше колите в коловоза. Млади шведи и датчани се редяха като новопокълнали стръкове жито пред сергията му и падаха покосени под сърпа. Разхождаше кучето, оригваше бебето и държеше под контрол мрънкането на жена си. Горещата настилка придърпваше обувките му като неустоимо желание и той притежаваше увереността на човек, настанил болнава саудитска баба на задната седалка на своя кавалиър. Вслушваше се внимателно в звъна на игралните автомати и в потракването, носещо се от масата за пинбол, трупаше контрабандни стоки, заработваше за житейските удоволствия с пот, лееща се от чело, подмишници и слабини, отдаваше се на насладата от здравата хватка на глезените на Анализе около врата си, от усещането за косата на Триш Шърт в шепата си. Биваше заслепен от блясъка на слънцето, източника на всички форми на живот. Небето и земята кипяха около него. И как можеше да се сложи край на всичко това?
Кийт подкара по улицата без изход и без нужда натисна рязко спирачките. Не паркира до бордюра, макар да имаше свободно място. Паркира редом с друга кола. И после излезе навън – в ярките си тореадорски панталони, тениска с къс ръкав с щампа на дартс, с тъмночервени каубойски ботуши.
Входната врата изжужа и се отвори за него. Кийт потътри вещите нагоре по стълбите. Въпреки горещината изкачването му се видя далеч по-кратко, отколкото миналия път. Беше още едно доказателство какво е да си във върхова форма. Изкатери последното рамо, пусна товара си в коридора и влезе към... влезе към опияняващата празнота на четирите големи стаи. Напомняха му на нещо. На какво? О, да. На обир. Извика името ѝ. Всичките три срички този път. После се върна в коридора и видя опряната стълба до капака към покрива. Бавно се изкачи в ярката фотосфера. Когато цветовете се източиха от зрението му, зърна мургав лакът, мургаво рамо и останалото от нея – лежеше там по бяло бельо.
– Здравей – каза Никола Сикс.
Здравей, помисли си Кийт Талънт.
Инкарнасион се размеква по отношение на мен, но много бавно, по времевата скала на глетчер. Вече съм значително по-малко уплашен от нея. Странно как някои имат способността да вдъхват страх, а други я нямат.
Висока, широкоплещеста, с царствена хубост, Инкарнасион винаги е облечена в черно. Някои от дрехите са наскоро купени; други са сребристосиви от износване. Вероятно има достатъчно плътна поредица от кончини сред хълмовете на родната ѝ Андалусия, че тя да остане в траур до края на живота си. На каква ли възраст са тези испански матрони, когато правят големия преход към черното?
Вече взе да ме наобикаля. Оставили сме зад гърба си наемането на Оксилиадора – тази моя позорна издънка. Аз съм почтителен. Извършвам основно почистване на апартамента преди пристигането ѝ. Правя ѝ мили очи. Господи, като че и без това ми е малко подмазването пред този и онзи.