Тя издиша с досада и раздразнение. И аз се чувствах така с Джанит. После заговори:
– Очевидно събитията ще прогресират по две основни линии. Ще има и преливане между тях. Не харесвам... Защо ти разправям всичко това?
– Аз ще ти кажа защо – рекох наперено. – Защото съм страничен наблюдател. Имунизиран съм. Приветствам твоята красота, оригиналност и прочие. Както и властта ти да оформяш реалността. Но на мен нищо от това не ми въздейства. Вуду изпълненията в спалнята, ролята на нихилистичната героиня, която е волен дух, образът на обиграната прелъстителка – те не могат да ми влязат под кожата.
Тя нацупи устни и присви очи насреща ми.
– Май те спипах. Искаш ти да си на мое място.
Вдигнах ръка.
– Не е заради това – отсече. – Аз ще ти кажа причината. – Отклони очи към стаята и после пак ги върна към мен. – Готов ли си? Мога ли да го изрека сега?
Аз също отклоних очи към стаята и после ги върнах върху нея. Кимнах.
– Ти умираш, нали.
– Всички умираме – отговорих
Така е, в известен смисъл всички умираме. Но се движим в различни ленти, при различна скорост, в различни коли.
Обтекаемият автомобил на Никола лети със сто и шейсет километра в час и няма да кривне или да удари спирачки пред стената на смъртта.
Личният кавалиър на Кийт се нуждае от прочистване на двигателя от отлагания заради евтиното гориво, навъртял е твърде голям километраж (на тази магистрала няма смисъл да се опитваш да го връщаш назад) и му предстоят големи ядове с коляновия вал.
Гай може вечно да си кара с разумните шейсет километра в час и с пълен резервоар, но се спуска мъгла и напред го чака бог знае какво.
Аз пък съм в таратайка, която се движи твърде бързо по неравен терен. Напуснал съм очертанията на пътя. Изгубил съм контрол. Капакът се отваря. Едно колело се изтърколва. Изходът може да е само един.
Погребете костите ми в Лондонските поля. Там съм отраснал. Там купих ферма. Да, купих ферма в Лондонските поля.
Трябва да сторя нещо за детето.
Глава 8. Да движиш с Бог
Достатъчно много от детството на Никола бе прекарано в църква, за да се създаде у нея интерес към религията. Да, тя по своему беше заинтригувана от религията. (Рядкост е момиче, привличано от развлеченията в живота, да отхвърли надежда за мастит покровител.) Никола със сигурност беше спец по богохулството. И тъй, често си представяше, че движи с Бог.
Или, че не движи с Него – вече не. Той беше спал с нея веднъж, само веднъж: тя го направи единствено за да Му покаже как вечно ще Му липсва. В леглото Никола Го бе накарала да изпълни номера със сдвоения мрак: двуглавото създание само с един гръб. И после – никога повече. Бог се тръшкаше на улицата пред апартамента ѝ. Телефонираше, пращаше телепатични съобщения. Следваше я навсякъде, тъкмо Неговият взор ѝ придаваше този син ореол. Бог впрегна Шекспир и Данте да работят в екип и да пишат стихове за нея. Нае Партеноп, Лигея и Левкозия да ѝ пеят приспивни песни и романтични балади. Появяваше ѝ се в различни форми. Изкушаваше я с Неговата харизма: показа ѝ се като цар Давид, Валентино, Байрон, Джон Дилинджър, Чингиз хан, Курбе, Мохамед Али, Наполеон, Хемингуей, великия Шварценегер, Бъртън Елс. На стълбището се материализираха нелепо екзотични букети. С досада тя изхвърляше безбройните диаманти в тоалетната и пускаше водата. Бог знаеше, че тя винаги бе искала гърдите ѝ да са една идея по-големи и съвсем мъничко по-раздалечени: предложи да го уреди. Искаше да се ожени за нея, да я прибере в Неговия дом: в Рая. Всичко това би могло да се осъществи със скоростта на светлината. Бог обеща, че ще вземе мерки тя да живее вечно.
Никола Му каза да изчезва.
Разбира се, имаше друг мъж в живота ѝ. Името му беше Дявол. Никола не виждаше толкова често Дявол, колкото би ѝ се искало това да се случва (в един съвършен свят). Понякога, когато му дойдеше настроение, той ѝ се обаждаше късно и я водеше в клуба си с отнети души след работно време; там я обладаваше на сцената пред погледа и смеховете на приятелите си. Онова, което я теглеше към Дявол, не беше любов. Не, в крайна сметка ѝ беше все едно ще бъде ли с Дявол, или не. Правеше го само защото беше забавно и така ядосваше Бог.
Срещата с Гай Клинч в парка си беше едно забележително преживяване.
Знаете как е, когато две души се срещнат в изблик на екстатично излияние, със сърца, копнеещи да чуват и да говорят, да узнаят всичко, да разкрият всичко, да споделят взаимното си благоговение пред различността на другия, с остатъчно чувство на самота, секнато от лъчистия блясък на пълен контакт – и всичко такова, сещате се, нали? Е, този род взаимодействия на енергията са твърде изморителни, когато си влюбен, или мислиш, че си. Но чуйте как Никола ще ви увери гръмко колко безкрайно по-уморителни са те, когато не си влюбен: когато само се преструваш на такъв.