Гай Клинч в парка направо я беше съсипал.
„Да говорим за теб, стига за мен...“
„Прощавай, много ли несвързано бърборя...“
„Странно, струва ми се, че за пръв път се открехвам на тази тема...“
„Стига за мен, да говорим за теб...“
Докато Никола с унесено изражение на самосъжаление загръщаше коженото палто по-плътно около тялото си (денят беше удобно студен) и говореше за духовните си борби в манастира, единствено мисълта за колана ѝ с жартиери с блестящи пайети и за дълбоко изрязаните бикини, за това скандално бельо, което носеше отдолу, ѝ помагаше да не се тръшне на пейката, изоставила всякаква грация, и да не изпъшка: „Не издържам повече. Лъжа за всичко. Зарежи“. Трябваше да поддържа дисциплината на актриса: чувстваше се като на петнайсета репетиция с отегчителен партньор, който постоянно оплита репликите си. От време на време ѝ идеше да се гътне, но като актрисата си повтаряше, че на самото представление всичко ще е добре. Печелеше време (правеше си кратки почивки), като се взираше в невинното безмълвие на водата с галеона от корабчета с черни платна... А когато Гай гръмогласно говореше за Третия свят, за своето писане, за материалното неравенство, което просто не можел да приеме, Никола оставаше в съзнание, като се отклоняваше в мисли как би обработила Гай Клинч преди няколко години или дори само преди няколко месеца. Би го съблазнила още същия следобед и би го пратила обратно при съпругата му с отчетливи белези от ухапване по двете бузки на дупето. Когато той заговори за субсидиране на термобельо за възрастни хора за през зимата, Никола внезапно усети, че е сторила вече предостатъчно. Разделиха се на Бейзуотър Роуд и на нея ѝ бе нужно да впрегне всичките си сили, за да изиграе уж импулсивното си обръщане и да му помаха повторно за довиждане.
Когато се прибра у дома, смъкна само палтото и се тръшна в леглото, без да си е свалила обувките с високи токове. Събуди се около полунощ, изкъпа се, свари си цял пакет паста и седна да го яде пред телевизора, като изпи близо две бутилки „Бароло“.
Той се обади в деня след по-следващия ден, което също я устройваше. Изслуша търпеливо плахите му, ужасени, подмокрящи гащичките фрази, долитащи от обществения телефон.
– Мислех си за някое приятно място, където да се видим утре по обед – каза той, – ако все още можеш и искаш? „Колекцията Уолъс“, знаеш ли този музей? Намира се близо до Бейкър Стрийт. Винаги ми действа много успокояващо. Или пък музея на Соун на площад „Линкълнс Ин Фийлдс“. Невероятно местенце, доста меланхолично, но в приятен смисъл. Или пък може да се срещнем в музея на Виктория и Албърт.
– Да – каза Никола, – или пък в ресторант.
– Ъъ... да. Какви ресторанти харесваш?
„Скъпи“ беше отговорът. Но Никола не каза това. Просто назова ресторант с космически цени на Сейнт Джеймсиз Стрийт и му съобщи, че ще се видят там в един.
Гай беше подранил. Излезе забързан от банкетната зала, когато тя се появи на вратата. По момчешки ярката му вратовръзка от сурова коприна говореше на Никола за недостатъчно самоопозната личност или недостатъчно критична към себе си.
– Това беше грешка – промълви плахо тя, докато сваляше ръкавиците си и ги поставяше на покривката. – Имам предвид мястото. Не знаех, че ще е толкова претенциозно. Рядко ходя по ресторанти. Името ми хрумна съвсем случайно. – Междувременно се обърна към келнера и поръча мартини с джин „Танкърей“ с три маслини. – Прощавай.
– За мен нищо, благодаря. О, не се тревожи.
Тя запали цигара и го погледна с почтителна усмивка.
– Шокиран ли си от моите зависимости? – попита. – Защото аз съм. Както вече си забелязал, аз съм твърде нервна личност, дори нелепа личност, боя се. Рядко ми се случва да излизам сред обществото.
– Намирам го трогателно.
– Много си великодушен. Ами с теб е... забавно. Много ми беше приятен разговорът ни в парка.
– Май се поувлякох малко.
– Не, не. В съвременния свят това не е често явление... Но днес трябва да бъда разумна. Има нещо, за което искам да те помоля.
Тя беше облечена делово. Поднесе следната история.
През ранните си години в сиропиталището (този тъй унизителен за човешката природа гъсто населен вертеп) Никола се бе сприятелила с малка камбоджанка – красива, изоставена, с печален поглед под тежките надвиснали клепачи. Също като обитатели на концентрационен лагер, където врагът не бе гладът и студът или откровените изтезания, а липсата на любов, пълната липса на любов, те се бяха подкрепяли взаимно и тази тяхна тайна и силна връзка бе въодушевявала малките приятелки. На дванайсетгодишна възраст Никола бе изпратена в училището, издържащо се с волни пожертвования (досущ като Дикенсовата фабрика за вакса), докато приятелката ѝ бе „осиновена“ или по-скоро присвоена от жесток иракчанин. Мъжът я подлагал на тормоз. Имало намесено насилие. Тя... тя паднала. Разбираше ли Гай какво му казва?