Той кимна мрачно.
Малката Никола, когато успявала да се откъсне от мухлясалите си учебници и да се скрие от тънката жилава пръчка на директора, плачела над дългите писма на своята приятелка. Родила дете: син. А после се върнала в страната си и никога повече не се появила.
– В Камбоджа? И още е там? О, боже.
– Опосредствената война – изрече студено Никола.
Понякога зацапани с кръв бележки върху тоалетна хартия или късче лейкопласт се добирали до нея. Майката и детето били виждани ту в бежански лагер в Тайланд, ту в разпределителен център в Бирма, ту в затвор в Лаос.
– Но това е безнадеждно – каза Гай. – В целия регион...
– Знаеш ли, в известен смисъл това съсипа живота ми също колкото нейния. Чувствам се толкова отчаяно незавършена без нея. Мисля, че затова никога не съм... Но това е друга история. Трябва да ги върна обратно. Никога няма да се усетя цяла, докато не ги върна. Ти имаш връзки, нали, Гай? Не би ли могъл да сториш нещо? Да отправиш запитвания?
– Да, със сигурност мога да се опитам.
– Би ли го направил? Имената им са тук. Вечно ще ти бъда задължена. – Тя се усмихна с нежност. – Малкото момче винаги е било известно точно с това име – Малко момче, макар че сигурно е почти мъж вече. А нейното е Ен Ла Геи. Наричах я Енола. Енола Гей.
Тя се вгледа в лицето на Гай. Нищо. А малко знание би му помогнало. Мъничко знание би го спасило дори... С отсечено движение на пръста Никола даде знак на келнера да напълни отново чашата ѝ с шардоне, на което беше минала. Наблюдаваше въодушевеното лице на Гай, изпълващо се с целеустременост. После изстиска лимон върху единайсетата си стрида и изчака, преди да добави „Табаско“. Тя помръдна – е, всичко беше наред. В края на краищата, ядат се живи, нали така.
– Доколкото схващам, женен си – изрече рязко тя.
– Да. Да. Аз също имам малко момченце.
Никола наклони глава встрани и се усмихна, без да отвори уста.
– Със съпругата ми Хоуп сме женени от петнайсет години.
– Жестоко – подхвърли Никола. – Не е много често срещано вече. Колко романтично. Браво на теб.
– Дали остана малко черен пипер? – промърмори Гай.
По-късно на улицата се канеха да се разделят. Изпитала нужда от контраст, със силна потребност да смеси нещата, Никола се отдалечи от него, разперила ръце като криле за полет. Отлично знаеше как кройката на тъмносивия ѝ делови костюм изтъква качествата на фигурата ѝ – очертава ханша, смалява талията. Градската горещина, върнала се от няколко дни, ѝ подсказа да разкопчае сакото и да го свали. Преметна го през рамо върху бялата си шемизета и се извърна към него, като развя коса и с ръка на хълбока си даде мислена инструкция: Ти си супернехайна, някъде на моден подиум, обкръжена от застарели мъже, които се чудят колко ли усилия и пари трябва да вложат, за да те изчукат.
– Добре ли си? Държа да ти кажа... държа да ти кажа, че изглеждаш невероятно.
– Нима? – Тя сви рамене. – Може и така да е. Но за какво ми е това?
Още вино и две чаши калвадос ѝ бяха дали сили да издържи убийствения един час, през който Гай с неговата невинност и липса на ясен изказ се бе опитал да предаде информация относно сърцето си: че то е добро, че е на точното място, че принадлежи на друга и че е вярно. Алкохолът и посоката на разговора в комбинация подпомогнаха Никола за следващия ѝ проект, а той беше да се разплаче. Преди години, когато изучаваше Метода, нейният инструктор ѝ обясни, че изобразяването на тъга – на страдание, на трагедия – невинаги е начинът. Нужно бе да се замислиш за нещата, които те карат да плачеш в реалния живот. Всичките ѝ съкурсници си помагаха с образи на изгубени кученца, изчезнали бащи, „Ромео и Жулиета“, гладуващи намибийци и прочие. Никола обаче установи, че нейният единствен сигурен път към сълзите минаваше през спомени за раздразнение и преди всичко за скука. И така, докато различи оранжевата муцуна на черно такси в циклотрона на еднопосочното движение в Уест Енд, а после разсеяно се обърна към Гай, главата ѝ се изпълни с мисли за паднали копчета, опашки за паспортна проверка, сметки за вода, ток и газ, погрешни телефонни номера, пипане на счупено стъкло.