– Изглеждаш много доволен от себе си, Кийт – промълви Никола едва ли не със симпатия. – Страхотно си се издокарал.
– Да, важен ден ми е – каза той. – Ще играя тази вечер. – По рефлекс сведе срамежливо глава, после отново вдигна поглед с усмивка. – Състезание по дартс.
– Дартс ли, Кийт?
– Дартс, да – кимна той. – Самочувствието ми е високо. Излъчвам увереност.
Кийт се впусна да репетира своите надежди и мечти, свързани с дартс, и разказа как в скоро време планира да излезе на световната арена по дартс. Никола го разпитваше с интерес, а Кийт отговаряше с красноречие, макар и грубовато.
– Знам, че разни тъпанари го презират, но напоследък този спорт печели все по-голям престиж. Значителен. Финалът се предава по телевизията. Ако вкуся победата, ще играя пред камерите с Ким Тремлоу, световния номер едно. Ким Тремлоу... Този човек е същински бог за мен.
– Разбирам. Е, сигурна съм, че ще успееш, Кийт. Пожелавам ти късмет.
– Аз... поправих ти всичките неща, Никола. Накрая излезе малко скъпичко. – Той извади фактурата (по-скоро листа хартия с цифри върху него) от торбичката, в която държеше стреличките си за дартс. – Но няма значение. Това е почерпка от мен.
– О, глупости.
И тя се изправи. Кийт се извърна встрани. Тя се приближи. Раменете им почти се докосваха и те зареяха погледи към потъналите сред мараня покриви, към последния етаж на живота, неговата мансарда или слугинска стая, с пране, сандъчета с цветя, прозрачни капаци, грундирана настилка, палатки и спални чували, а зад тях – самотно стърчащ небостъргач като отсечения крак на титаничен робот.
– Погледни! – рече Кийт и посочи по детски със сгънат показалец. Точно под тях в края на един сенчест покрив се бе събрала вода и се бе задържала. Птици шляпаха във вирчето. – Сякаш – усмихна се разнежено... – мацки си играят в басейн.
– Птиците са мацки ли, Кийт?
– Така де, сещаш се. Момичета. Сякаш си играят в плувен басейн.
– А, да. – Никола си помисли до какви ли видеокасети се добираше понякога Кийт. Бяла вила, бебешкосин плувен басейн в Марбея, няколко развратни англичанки, топлес, естествено, „си играят“ и скачат от трамплина, или са върху надуваеми дюшеци. А после, докато музиката модулира, една, или две, или три от тях се изнизват със или без Маноло градинаря, за да проведат доходна сиеста с малко креватна гимнастика.
– Да слезем долу – предложи тя.
Гмурнаха се в черен свят и се придвижиха мъчително през горещината от стая в стая. Подред включиха кафемелачката, прахосмукачката, ютията. Всичките работеха – всичките бяха подновени. Всичките отново щяха да се повредят, естествено, както и двамата знаеха – при това само до няколко часа. Защото момчетата от задната стаичка на сервиза бяха творци на съдбата, ковачи на реалността, които в известен смисъл оформяха бъдещето така, че да служи на собствените им цели.
Никола попита Кийт какво му дължи и той разпери длани в хиндуистки стил. Тя го остави в коридора (като усещаше силата на сините му очи върху задните си части) и отиде в спалнята, а там затвори вратата зад себе си. Извади изпод дюшека дебела пачка банкноти от по петдесет лири. После обу бели обувки с най-високите токове – те бяха приготвени до леглото, чакаха я. Застана пред огледалото и в бърза последователност се почувства като момиче от кордебалета, като състезателен кон, като героиня от анимационен филм. Внезапно беше принудена да потисне изблик на смях – треперлив, ужасен, но определено смях, който заплашваше да излезе извън контрол. Нима беше просто побъркана? Такава ли беше работата? Същото тяло, същото огледало, същите очи, а бяха предизвикали сълзи и смях през период само от четиресет и пет минути, като и двете реакции бяха опасни, много опасни. Отвъд улицата имаше необитаема къща с гофрирана ламарина вместо стъкла на прозорците. На вратата ѝ имаше бяла табела с червени букви: „Опасна конструкция“. Ето това беше тялото ѝ. Такъв бе планът ѝ.
Кийт лековато прие парите и ги пъхна в джоба на тореадорските си панталони. Направи крачка назад към стълбите, после спря и я изгледа от горе до долу с максимална наглост.
– И тъй – изрече бавно. – Аз ще тръгвам. Отремонтирана си. Има ли нещо друго, дето бих могъл да свърша за теб?
– Имаш предвид секс ли? – рече Никола и погледна часовника си. – Ще видим, Кийт. Всичко с времето си. Първо някои въпроси. Ти си женен.
– Не истински. Да го кажем така, жена ми си мисли, че е омъжена. Аз от своя страна не съм толкова сигурен.
– Деца?
– Не. Всъщност имам едно момиченце. Още не е навършила годинка.
В този момент се чу звънене от интеркома с плаха краткост като морзов сигнал. Никола го игнорира и продължи: