Тя Му каза да се чупи.
За всичкото, което съм аз, Той е нищо. Каквато съм, искам да бъда и каквато искам да бъда, съм. Аз съм отвъд Бог. Аз съм Причина извън движението.
Пробивам през един огнеупорен щит, после през друг. Отивам твърде далеч във всички посоки. Крайности връз крайности, а после още крайности, че и още.
В мига, когато зърнах Кийт Талънт, реших, че той е анахронизъм. Помислих си, че времето, инфлацията, новите демографски условия би трябвало да са го заличили вече или да са го пратили някъде другаде: на север или поне в предградията. Но не. Улиците са пълни със смешници, хъшлаци, нехранимайковци и непрокопсаници – цели тумби от такива като Кийт... Разбира се, едва ли някой от тях ще пробие, ще се издигне до притежание на кавалиър, на отпечатана брошура, на мечти за дартс. Ще си останат на улицата за вечни времена с глупавите им шапки и тарикатски костюми с прокъсани шевове, невероятно алчни и фалшиви, неспособни да заблудят никого.
Самият Фейгън19 не би искал да има вземане-даване с тях. Биха го ужасили.
И това са най-добрите и най-умните (а Кийт е най-добрият и най-умният от най-добрите и най-умните). Другите са задръстени и тъпи, селски идиоти, годни само да вадят ряпа и да копаят канавки. Но това тук е Лондон, няма полета. Има само полета на опериране и наблюдение, само електромагнитни полета на привличане и отблъскване, само полета на омраза и изнудване.
Има единствено силови полета.
Кийт е анахронизъм и по отношение на своето либидо. Той не е в лигата на хиперсексуалните (а се боя, че никога няма да се отървем от хиперсексуалните). Той е от онези заклети женкари, които би трябвало да са измрели като тип преди години. Потичат му лигите при вида на всичко що-годе подобно на жена; тръби пред целия пъб за хватките, които прилагал на Анализе Фърниш и на Триш Шърт; разправя цели петнайсет минути (там няма тъпи протоколни ограничения) как е минало с Кат снощи. На всичко отгоре не пази в тайна геройствата си в сферата на ръчния труд. При този му режим се чудя как още е на крака.
Дали само на мен така ми се струва, или действително буйството на хормоните при Кийт има нещо общо с по-кратка продължителност на живот? Бездруго кратък, погледнат в историческа перспектива, животът на Кийт сега е двойно компресиран, кондензиран – и по тази причина забързан. Животът му е на бърз ход, на темпо „търсене на картина“. Не само животните вече не живеят дълго.
Техният живот е още по-кратък, но животните винаги са живели по-кратко. Онова, което възприемаме от животните, от нашите домашни любимци (без да сме се старали и да сме го искали), е поука за смъртта: един общ поглед към по-краткотрайното съществуване. След две котки и девет хамстера юношата е по-добре подготвен за ужасяващото привикване в стаята на баба му.
Всички вървим в крак, кажи-речи. На осемгодишна възраст Клайв е вече едно старо, старо куче.
19 Герой от „Оливър Туист“ на Чарлс Дикенс, наставник в школата за крадци. – Б. пр.
На кино съм с Лизибу Броуднър. Лизибу: порасналата малка сестричка на Хоуп, по-висока, по-руса, кръглолика, с по-закръглена фигура. Гърдите на Лизибу са предмет на шеги в семейството. Ах, тези семейни шеги. Ах, тези вторични полови белези – тези ВПБ! Ето какъв е големият въпрос за гърдите на Лизибу: откъде са се взели? Никой друг член от фамилията Броуднър, бивш или настоящ, няма гърдите на Лизибу. Хоуп няма гърдите на Лизибу; вместо това трябва да се задоволява с тези на Хоуп, които са далеч по-малки. Очаквало се (продължаваше семейната шега) Мармадюк да даде на Хоуп гърдите на Лизибу или поне да направи тези на Хоуп по-големи. Ала Мармадюк, типично за него, се прояви като крайно неуслужлив. Когато приключи с гърдите на Хоуп, те бяха съсухрени и изцедени, надъвкани и изранени, ала не и по-големи. Много по-болезнени – но не по-големи. А ето ти я бездетната Лизибу (на трийсет и една и започваща вече да се тревожи) с нейните красиви близначки. Все още е много горещо и тя е облечена в тениска без ръкави. Отчетливите очертания на смущаващото ѝ съвършенство разпръскват страдание по улицата. Мъжете не могат да го понесат. Тя превръща всички нас в Кийт – или всички освен мен, всички освен мъжа редом с нея, когото не смее да погледне. Онези нейни ВПБ. Ама вижте ги само тия ВПБ.
Беше стар филм на ужасите от седемдесетте, абсолютен боклук, озаглавен „Окървавеното общежитие“. Неколцина студенти по бельо бяха накълцани. С трион, с ловджийски нож, с прав бръснач. Кълцащият беше някакво създание, кръстоска между зъл дух, демон и зомби – във всеки случай определено беше мъртвец, – което имаше зъб на декана. През повечето време изглеждаше като обикновен дебел разсилен, докато не видеше насреща си гола или оскъдно покрита женска плът: тогава мутантът у него изригваше наяве, покрит с червеи, личинки и прочие гробни атрибути. Идентифицирах се с него. Особено когато по време на една сцена, която трябваше да минава за особено страшна, Лизибу хвана ръката ми. Дланта ѝ беше топла, мека. Щях да съм далеч по-благодарен за преживяването, ако не умирах. Ръката ѝ остана там дълго след като „Окървавеното общежитие“ престана да бъде страшен, дълго след като злият дух беше запален на клада. Лампите светнаха, а тя се обърна към мен с цялото си тяло и много бавно и предпазливо прибра ръката си. Устата ѝ беше отворена. Боже, какво чудо са това женските зъби.