– Как ти се видя? – попита тя с искрен интерес за мнението ми.
Тя ме харесва. Пада си по мен. Защо ли? Имам една-две идеи по въпроса. Харесва ме преди всичко защото и Хоуп ме харесва. Долавям значително сексуално влияние или сексуално плагиатство между тези сестри. Лизибу е момиче, което не е много сигурно кого харесва, докато не ѝ бъде подсказано от по-голям авторитет, одобрил обекта. Аз усещах това одобрение още на път към киното, докато образът на Гай и Хоуп се мержелееше зад нас (тя, усмихната насърчително, положила ръка върху рамото му). Второ, аз по принцип съм срамежлив с жените и това приспива вниманието им, особено при хубавички блондинки с големи ВПБ, свикнали да живеят като в гарнизон – постоянно заобиколени от надървени типове, с пръст на спусъка. Никога не съм чукал наляво и надясно (и защо не, дявол го взел?), при това никога не ми е пречило, че не го правя (до този момент), и според мен си личи. Така че със сигурност нямам някоя от онези неприятни болести. Трето – или май по-скоро това е 2 (б), – аз не проявявам интерес. Което си е винаги възбуждащо. Искрената липса на интерес неизбежно работи в твой интерес. А като умираш (както установих), не ти е никакъв проблем да го раздаваш безучастен.
След хлапашкото ни филмче се насладихме на млечен шейк в кафене на Кензингтън Парк Роуд. Много трудно беше. Тя ме харесва. Поставя длан върху ръката ми, за да наблегне на думите си. Практически се подмокря при всичките ми шеги. Развява под носа ми онези ВПБ. Лизибу си пада по мен, което, от друга страна, ми е добре дошло, защото за да намери път към сърцето ми, едва ли не трябва да се влачи по корем. Ще ѝ се наложи да пропълзи целите Лондонски поля. Лизибу е толкова миловидна, увлечена, неприкрита и щедра в проявите си на симпатия, че ми е необходимо да си измисля извинение от световна класа.
Научих полезни детайли за заплесването на Гай по нея. И после ѝ казах, че трябва да се прибирам у дома, за да работя над романа си.
Още нито дума от Миси Хартър, нито от Джанит Слотник, нито дори от Барбро Маккеймбридж. В минутата, след като изпратих с ФедЕкс първите при глави до „Хорниг Ултрасон“ (срещу убийствена такса), седнах до телефона и зачаках да позвъни – така да звъни, че слушалката да подскача върху вилката като в анимационно филмче. Но вече минаха три дни и нищо.
Прекарах страховита вечер в Брикстън да гледам мача на Кийт по дартс в „Пенливата халба“. Рискувам си живота или каквото е останало от него заради този скапан роман, а къде са ми благодарностите?
Вече почти всеки ден по обед отивам пеша или с кола до високия жилищен блок на Кийт Талънт, за да поема Ким от ръцете на Кат за час или два, да се погрижа за Ким, да закрилям и да милея за мъничката Ким. Самият Талънт рядко си е у дома, когато се отбивам. Навън е по своите си мошенически дела. Или е в „Черния кръст“. Или е в гаража си, неговата пещера, посветена на дартс. Когато в редки случаи се натъкна на него при посещенията си, подхилва ми се враждебно. Кат примигва насреща ми, щом вляза. Седи до масата с глава, опряна върху дланите си. Надявам се скоро да усети облагите. Ала нещастието си има начин да те накара да забравиш какво е състоянието без него, което не е толкова зле от гледна точка на нещастието, защото как иначе ще го търпиш? Някой път си унил, а друг път си по-унил. Гадостите вървят ръка за ръка с гадости. Имаш избор между лошо и по-лошо.
– Здрасти – казах, като се проврях странично до кухнята. (Кийт ме отмина безмълвно на входната врата.)
– О, Сам.
Тя се изправи... застина. Остатъците от обилната закуска на Кийт още затрупваха малката маса (която на свой ред запълваше малката кухня): тумбеста керамична чаша с хладък чай, чиния, набраздена с мазнина, знакът „Виктория“, оформен с угарки от цигари в купичка с кафяв сос. Кат обхвана всичко това с безумен поглед.