– Дали да не изведа Ким навън?
– Да, така ще е най-добре.
Малката повдига ръчички към мен, когато се навеждам да я поема. Свикна с мен много бързо. Спечелих я с гальовни думи. Тя ме прие. Имам подход към момичетата. Естествено, нищо не искам от нея. Макар че какви истории знае тя...
Отнасям я в Мемориалния парк – да, в парка с всичките му пройдохи и пияници. Не се тревожа особено. Комбинацията възрастен–бебе е сравнително безопасна; не те притесняват или поне не много. Грабежите, свързани с бебета, излязоха от мода. Типът се навежда над бебешката количка и шепнешком изрича заплахи, като стиска в юмрук счупена бирена бутилка, само че в днешно време такива като него не са много популярни. Във Великобритания с нейните бордеи и плутократи, приближаваща новото хилядолетие, той е непопулярен, дваж по-непопулярен е; никой не стои зад него. Илюстрация за това са присъдите. Не си струва, предвид какво държи в чантата си средностатистическата майка. Така че вече не се случва. Или поне не много често.
Онова, което ме впечатлява и остава в съзнанието ми, е силата в лицето на това бебе – силата. Като стегнат възел е, като изпъкнал пъп, изобилие от възможности, набъбнал потенциал, сякаш биха могли да ѝ се случат милион неща, същностите на онези един милион личности Ким, които евентуално биха съществували, са концентрирани в това пълно със заряд лице... Ала кой знае. Никола също има силно лице. Дори тънката кожа на клепачите ѝ над затворените очи излъчва сила. Може би при нея ефектът е с обратен знак или диаметрално противоположен. Защото лицето на Никола, животът на Никола съдържат само едно бъдеще – напълно оформено, напълно изградено, към което тя се движи сега с равномерно повишаваща се скорост.
И така, общинските паркове, неприкосновените цветя, пастелните тотеми на детските площадки (как да ги тълкуваме?), недосегаемите младежи с щръкнали коси, метеорологията на небето, старците, извън всякакви касти, насядали по пейките, и бебето с неговия сладък дъх и изразително бузесто личице, крехко и нежно като очна ябълка. Просто да не смееш да я докоснеш. А не искаш и нищо друго да я докосва.
Глава 9. Да вършиш добрини
По халат и чехли, понесла пощата си под мишница, Хоуп Клинч излезе на терасата и автоматично поспря пред цвете в саксия да го погъделичка под брадичката. Растението беше амарилис и бе струвало значително повече от средната седмична работна заплата; само че не вирееше добре. Скоро щеше да бъде върнато – от Мелба, или от Финикс, или от Лизибу може би – на безчестния цветар, който да го подмени или съживи.
Тя седна до масата и отвори първото си писмо. Със сведен надолу поглед изрече:
– Току-що говорих с Мелба. По повод лейди Барнаби. Истинско бедствие.
Гай вдигна поглед от кръстословицата си. Още беше в бялата си памучна нощница. Гай често спеше с нощница. За Хоуп това изглеждаше умиляващо – преди петнайсет години.
– О, така ли? Разкажи ми – рече той.
Отвъд градината им се простираше общинският парк, с избуяла влажна трева във всеки сезон – ала не и в този. Гай беше наясно какво причинява на моравите пикнята на женски кучета; сега му изглеждаше, че кучка с размера на бегемот е препикала парка, та имаше такива обширни покафенели сектори. Но пък в общинския парк не се допускаха кучета. Виновникът беше септемврийското слънце. Слънцето! Гай затвори очи, недоумяващ как така нещо, отдалечено на сто и петдесет милиона километра, може да превърне клепачите му в някакъв басейн на Хокни20, обагрен с прясна кръв...
На поляната дечица, прилични на заети доячки, играеха сред възпълни охранители и още по-пълни бавачки, надвесени над тях и приканващи ги към предпазливост. Мармадюк го нямаше на поляната. Той беше в стаята си, изпробваше нова гувернантка. Чуваха го как вие от сърце и душа – същински Тарзан, напътстващ Джейн как да се придвижва с помощта на лианите – и подскачаха на всеки няколко секунди при донеслия се грохот от тежък сблъсък. Гай се усмихваше по посока на сведената глава на жена си. Техният брак (чиято светиня се явяваше закуската) приличаше на съдовете върху леко паянтовата маса – в очакване на бурно нашествие.
– Екскурзията в Югославия – поясни Хоуп, като отвори ново писмо и се залови да го чете. – Пристигнала посред нощ. По някаква причина самолетът минал през Осло. Таксиметровият шофьор ѝ смъкнал кожата, за да я закара до хотела. Само дето не било хотел. Човек очаква поне да има собствена тоалетна, а то се оказало някакъв абсурд: нещо като казарма, пълна с побъркани главорези. – Хоуп отвори трето писмо и го зачете. – До този момент вече била напълно шашната. Никой не знае какво точно се е случило после, но я открили два дни по-късно да се скита из летището на Загреб без багаж и без очилата си, а по повод последното чувствам известни угризения.