– Мармадюк.
– Мармадюк. Някой от консулството ѝ помогнал да се качи на обратния полет. Прибрала се у дома и заварила къщата оголена до шушка. Мелба твърди, че били останали само паркетът и боята по стените. Тогава тя припаднала, но за щастие се свестила на стълбищната площадка точно преди бойлерът да експлодира. Жилището още е под цял тон вода.
– Какъв ужас. Можем ли да направим нещо? Къде е тя сега?
– В болница.
– А застраховка? – попита със съмнение Гай.
Хоуп поклати отрицателно глава.
– Всичко е отишло.
– Боже мой. Значи нейният прекрасен младеж...
– ...се оказал не толкова прекрасен.
– Днес на никого да нямаш вяра – отбеляза Гай.
– Не само днес, а когато и да било – поправи го Хоуп.
И ето че се появи Мармадюк. Безпомощно наблюдаван от втрещената гувернантка (присъствието ѝ се ограничаваше само до отражение в стъклото), малкият изфуча през двойните врати. Макар Гай и Хоуп да реагираха с отработена пъргавина, тя бледнееше пред тази на Мармадюк. Като преодоля съпротивата на Гай, той се заби в крака на масата с лицето напред, преди Хоуп да е успяла да вдигне подноса. Навред се разхвърчаха счупени чаши и съдове, детска кръв, разсипано мляко и още разсипано мляко.
20 Дейвид Хокни (р. 1937 г.) – английски художник, работил дълго време в Калифорния, където обичал да изобразява огрени от ярко слънце басейни в стила на движението попарт. – Б. пр.
Натъжен от неотдавнашните злочестини на лейди Барнаби, Гай с лекота погледна философски на случката. На фона на премеждия в непозната страна – да бъдеш дезориентиран, без подслон, че и незрящ – нямаше как да не отсъди, че на него му се разминава леко, че играе в по-висша лига. Е, всъщност не играе, а просто наблюдава: незначителен зрител сред десетките хиляди по трибуните.
Цяла седмица бе тръгвал много рано с колата си за Чийпсайд, а там се затваряше в офиса си с кафе и четирите телефона. Въртеше номера тук и там. Гласът му се приучи към рекламните интонации на благотворителност, към подмамващите нотки на благодетел, вършещ добри дела. Злодеянията опират в крайна сметка до пари. Същото е и с добрите дела. Ала в злодеянията той беше напълно бос и си го знаеше. Разбира се, щом веднъж изречеш думата „Индокитай“, мигом се донася въздишка, изтръгнала се от някого на отсрещния край на линията и чрез слуховия проводник на слушалката прониква в собственото ти вътрешно ухо. „Забрави всички останали региони – заявил бе неговият познат в гражданския регистър с патос, към какъвто Гай не бе настроен още. – Забрави Западна Африка и Туркменистан. Ето там е истинската касапница.“ А той и представа не бе имал. Никой нямаше представа. Ставащото там явно не подлежеше на представи. Изправен пред това и смътно долавящ необходимостта да извърши някакъв дързък и безразсъден акт, Гай излезе да си купи цигари, върна се и отново започна да върти телефоните, докато пушеше непохватно.
Защо го правеше ли? Като всеки друг и Гай имаше мъничък апетит за голямата лоша новина. Като всеки друг и той се бе тъпкал с ужаси ведно със закуската, ден след ден, докато беше претръпнал и оглупял от тях и ежедневникът му оставаше непрочетен. Разрастване на съзнанието, революция в комуникациите; в действителност имаше редуциране и контрареволюция. И никой не искаше да знае... „Защо правя това? – чудеше се. – Защото е добро ли?“ Мисълта – последователната мисъл – свършваше дотук. Гай бе превъртал толкова много пъти в главата си обяда с Никола, че филмовата лента беше изтъняла, на нея се появиха драскотини, нащърбвания, петънца, които дразнеха уморените очи. Виждаше шията ѝ, движещите ѝ се устни. На саундтрака гласът ѝ си оставаше девствено ясен с чуждестранното си звучене, със старателно подчертания затруднен изговор. Беше казала, че има еврейска кръв. Когато Гай търсеше източника на привличане, не мислеше за гърдите ѝ, нито за сърцето ѝ, а за кръвта ѝ и за това как ритмично го притегляше. Какво можеш да сториш с нечия кръв? Да я помиришеш, да я вкусиш, да се къпеш в нея? Да правиш любов с нея. Да я споделиш. Възможно беше да се припише на желанието за закрилничество, което винаги съдържа нещо яростно, нещо животинско. Към това ли се стремеше той? Към нейната кръв ли?
Макар събитията в Индокитай по същество да бяха планетарни и от двайсети век, при това напълно типични и за двете, те изискваха да бъдат разглеждани астрономически. Като начало те бяха смътни, далечни, наситеночерни. Опосредствената война беше изкривила нещата до степен двете страни да се споразумеят да водят своята игра на тъмно. И те бързо приложиха на практика това състояние чрез политика, широко оповестена в пресата и по телевизията, да се убиват всички журналисти. Чуждестранните кореспонденти вече не можеха да прескачат от една гореща точка към друга благодарение на баджовете си „Медии“, затъкнати на шапките, а после да пращат по телекса материалите си, докато си пиеха коктейлите на озеленените напечени покриви на хотелите от веригата „Хилтън“. В отговор на новата ситуация независими екипи наемаха джипове и хеликоптери; омаломощени от малария и побъркани на тема война кореспонденти изпълзяваха от пушални за опиум и изпращаха безкомпромисни репортажи; еднокраки фотографи със заседнали в главите им парчета от шрапнел, пратен от „чичо Хо“, стояха край гранични шосета с вдигнат палец. Влизаха в страната, но не излизаха. Гай пушеше, потръпваше, разтъркваше очи и се чудеше има ли човек, който би изтърпял да гледа подобни неща.