Онова, което се получаваше като информация, излизаше бавно, или погрешно, или откъслечно като уморена светлина. От една страна – едносричните потвърждения или разсеяният кикот на оцелели, изхвърлени невредими настрани от причинилата разрушения ударна вълна; от друга – несекващите сведения от сателитите, триумфално равнодушни, изключващи сякаш напълно всичко човешко от диаграмите на жертвите – осеяни с трупове поля, пчелни пити, оформени от безброй черепи. Това беше нов тип конфликт; сред определенията за него се срещаха „спазматична война“, „война без задръжки“ и, неизбежно, „супервойна“; „опосредствена война“, защото световните сили я използваха да тестват оръжейните си системи и да се държат взаимно ангажирани с нея; но парите идваха от Германия и Япония (и от Китай?), както и от други посредници в баланса на силите. „Ако искаш да получиш представа какво се случва там – беше му казал неговият информатор от Червения кръст, – прочети какво са сторили Червените кхмери през седемдесетте години и умножи всичко по десет. Брой на загинали. Засегната територия. Не. Вдигни го на втора степен. На трета.“ Гай това и направи. И ето я астрономичната гледна точка. Защото ако милиони кръжаха във вихъра на войната, то милиони други искаха да знаят живи ли са те, или загинали, а ако имаше милиони, загрижени за милионите, които се тревожеха, то тогава много скоро... много скоро...
Той никога не се бе усещал по-жив.
Никога не се бе усещал по-щастлив – това беше грозната истина. Или поне не от много, много години насам. Вечер се връщаше у дома, за да бъде посрещнат от изненаданото одобрение на жена си (внезапно бе придобил стойност след деня, прекаран в службата – нова стойност, добавена към обичайната) и от безчинствата на Мармадюк. Приготвяше питие на Хоуп, отнасяше ѝ го на нощното шкафче и я целуваше по шията, докато съзнанието му бе другаде, при друга шия. Това го опияняваше, носеше му възбуда, искряща като нейния тоник, сипан върху леда. Тя потупваше бузата му, още носеща излъчването на офис, поглаждаше челото му, зад което доскоро бе щракал калкулатор, убедена, че е вложил старанието си в печелене на пари. А какво вършеше в действителност той? Гай бе имал нужда от големия хаос, към който сега се приобщаваше. Да усети въздействието на масовите страдания, а искаше ли още, имаше ги и по-масови и още по-страдалчески. Нямаше как човек да не се пристрасти. Нищо чудно, че наблюдаващите отстрани бяха подтиквани да рисуват всичко в черни краски.
– Тежък ден ли?
– Не чак толкова.
– Горкият ти.
Горките те. Но добрините, добрините! Мотивите му не биха издържали и на най-повърхностна проверка. Той си мислеше (когато мислеше), че научава нещо за живота, а това винаги означаваше смърт. Мислеше си, че има шанса да върши истински добрини. Мотивите му не биха издържали на проверка. Не бяха и застрашени с такава. И не щеш ли, тъкмо любовта се погрижи за това – модерна любов в някакъв лудешки нов тоалет. Бога ми, вече имам достатъчно материал. Така че ще ѝ се обадя утре, каза си, докато вдигаше ципа на Хоуп.
Справяше се достойно. Той твореше истински добрини.
Унесен в новото си настроение на екзалтирана меланхолия, Гай се качваше по стълбите към вратата на Никола Сикс – покрай детските колички и велосипедите, кафявите пликове, залепените правилници, съдържащи предписания какво трябва и какво не бива да се прави, адресирани към родителите, към гражданите, към членовете на общността. По средата на пътя спря – не за почивка, а за размисъл. Наясно сте, естествено, че това с просперитета на азиатската субкултура в Съединените щати е ако не мит, то поне полуистина. Вярно, първата вълна виетнамци, предимно от средната класа, се вписаха добре. Но последвалите ги, камбоджанците: представете си само! Последния път, когато си видял къщата си, тя е била на трийсет метра над земята и в пламъци, а вътре са се намирали баща ти, майка ти и шестте ти деца. Нужно е време да се съвземеш от това. Ще ти трябва почивка, преди да се втурнеш да просперираш в Америка. А пък следващата партида, ако има такава, те ще са още по... Гай продължи нагоре и чу, че някой слиза. Някой подсмърчащ, тътрещ крака в тежки обувки. Гай се дръпна встрани на площадката, за която предполагаше, че е предпоследната, с повдигната брадичка, още унесен в абстрактните си мисли. И всичко това навръх Кризата или по-скоро в дъното на Кризата, под крилото ѝ. Тази идея за делегиране на жестокостта...