Коя ли книга бе държал Кийт? Нелепо. Изплъзна ми се от ума. „Градчето“? „Учителят“? „Шърли“? Не, беше някоя по-очевидна, но не „Джейн Еър“23...
Ясно. Тя явно е плакала, каза си Гай, когато Никола излезе от спалнята. Колоритното ѝ лице излъчваше нещо декларативно към него – но какво, той не знаеше. Не се учуди, че е необичайно да му се появява в такъв момент, и то с изправена стойка, защото и Хоуп беше същата: неизменно показваше сълзите си или пресните следи от тях, никога не се извръщаше и криеше. Гай хвърли поглед покрай Никола само за миг и забеляза ужасната бъркотия на спалното бельо. Да, това беше обител на дълбока, много дълбока депресия. Боже мой, виж го само бедното създание, едва върви! Походката ѝ е напълно дезориентирана. А многострадалното лице – сякаш потръпващо от вътрешна болка. Ммм. Лоша пъпка или цирей на скулата. Е, разбира се, в наши дни и най-сияйната кожа... Ще се бутне в тази масичка, ако не внимава. Опа. Покрай нея постоянно изпитвам желание да посегна и да я подкрепя, само да можех да се осмеля.
– Толкова е горещо – изрече тя едва ли не обвинително.
– Да, знам – с извиняващ се тон отвърна той.
Като начало Гай се опита да похвали книгите в библиотеката ѝ, засегнати бяха и други странични теми (шах, Кийт, отново горещината); но изглеждаше безсърдечно да се отплесва, когато жената беше на тръни. Подхвана отчета си внимателно колкото можеше. Присъствието ѝ, нейното силово поле сякаш замря при първата вълна от разочарование, която той прати към нея. Тя седеше на канапето леко приведена напред, с вкопчени длани, отпуснати в скута ѝ, със събрани боси колене и раздалечени глезени, ала пръстите на краката ѝ почти се докосваха, също като дете в кабинета на директора. Лицето на Никола не потрепваше – освен може би веднъж, когато спомена човека от „Грийнпийс“, на когото името Енола Гей смътно му напомняло нещо, поредната следа, недовела доникъде. Беше почти избавление, когато скръбта най-сетне избликна и смайващо искрящи сълзи потекоха по бузите ѝ.
– Съжалявам – промълви той. – Толкова много съжалявам.
Измина минута, после тя каза:
– Искам да ти направя признание.
Тя го направи, а той го чу и сякаш серия приглушени експлозии избухнаха в задната част на черепа му и извършиха съкровени пренастройки. Притисна го нежна и многолика тежест – силата на земното притегляне, припомняща му за всичката мощ, нужна за придвижването на толкова много кръв.
– Има и едно друго нещо. Предупредих те, че съм нелепа личност...
Беше изречено бързо, смутено и с нетърпение. Гай се усмихна на себе си. Пусна вътрешна бледа усмивка и каза:
– Това го бях отгатнал.
– Какво?! Прощавай, аз... Не знаех, че си личи.
– О, да – отвърна спокойно той. – Всъщност е твърде очевидно.
– Очевидно?
Сега той чувстваше, че отдавна е долавял розовината и чистотата на Никола Сикс. А и в края на краищата не беше толкова рядка стратегия, не и в тези времена на предпазливост и загриженост за себе си. Имаше логика, каза си, звучеше истинско. Защото махнеш ли Хоуп от картинката, аз и Никола сме еднакви. Девствена територия. Сега Гай усещаше неизпитания разкош на сексуална опитност. Никога не беше срещал съзнателно човек, по-малко опитен от него; дори Лизибу с нейните четири или пет нещастни връзки в очите му беше екзотична сексуална хищница (вряла и кипяла в любовта), същинска Анаис Нин24.
Това би могло да означава дори, че съм свободен да я обичам платонично... Но откъде се взе тогава този противоположен импулс? Какво алтернативно послание от алтернативен свят му подсказваше да разкъса целомъдрената бяла рокля, да обладае това мургаво тяло, да го скъса от секс.
– Просто имаш у себе си този мрачен пламък. Нещо дълбоко сдържано. Недосегаемо.
Застанала в поза на патетично объркване, все още с вкопчени една в друга ръце, тя се придвижи към прозореца. Гай простена, изправи се и се прокрадна зад нея.
– Това за мен ли е? – попита тя. Глобусът стоеше на бюрото ѝ. Тя се обърна към него и вдигна двете си ръце към бузите. – Все още е много хубава, нали?
– Скъпа моя, ти си...