– Не, не аз. Земята – каза Никола. – Моля те, върви си сега.
– Може ли да ти се обадя утре?
– Да ми се обадиш? – пророни тя през сълзи. – Това е любов. Ти не разбираш. Да ми се обадиш? Можеш да правиш каквото искаш с мен. Можеш да ме убиеш, ако искаш.
Той повдигна длан към лицето ѝ.
– Недей. Това може да се окаже достатъчно. Като нищо бих умряла само от допира ти.
21 „Барнс енд Ноубъл“ – американска компания с най-голямата верига книжарници в САЩ, както и водещ разпространител на дигитални медийни и образователни продукти. – Б. пр.
22 Роман от Д. Х. Лорънс. – Б. пр.
23 Романи от Шарлот Бронте. – Б. пр.
24 Анаис Нин (1903–1977) – писателка от кръга на Хенри Милър („Делтата на Венера“, „Шпионка в къщата на любовта“). – Б. пр.
По време на закуска на следващата сутрин Хоуп уведоми Гай, че отново са разбили колата и ще трябва да я закара на ремонт. Той кимна и продължи с овесената си каша (разбиваха колата около веднъж седмично). Наблюдаваше жена си, докато тя се движеше из кухнята с развят пеньоар. Преди това, ако знаеше всичко, можеше да повика психиатър. Ала сега, след вчера, щеше да бъде съвсем оправдано да повика адвокат, полицай... Гай стана, готов да излезе, и се почувства длъжен да ѝ каже нещо:
– Какви са тия хапчета, които пиеш? О. Мая.
– Какво?
– Мая.
– И какво за нея?
– Нищо.
– За какво говориш?
– Прощавай.
– Господи.
Разбиваха колата около веднъж седмично. На улицата Гай отвори вратата на фолксвагена (никога не го заключваха) и покри счупените стъкла върху шофьорската седалка с табелката, на която пишеше „Уредбата вече я взеха“. Подкара към сервиза в Сейнт Джонс Уд. Преди да слезе от нея, извади паспорта за сервизното обслужване от зейналата като рана дупка на таблото, където някога беше уредбата (преди години). Обичайното вдигане на рамене и кимане. Докато Гай чакаше дежурното ненадеждно обещание, възможно бе да си мислеше колко по-лесно би било с Другата жена: тя не би изисквала да караш колата на ремонт, би си гълтала капсулите с мая насаме.
Гай пое пеша през Мейда Вейл. Дърветата бяха изгубили листата си твърде рано и сега бяха изложени на слънчевите лъчи сбръчкани, топлес и засрамени. Лондонските птици издаваха кресливи звуци – дали бяха съжалителни, или предизвикателни? Слънцето си правеше онова, което вършеше обичайно и винаги бе вършило, ден и нощ, от петнайсет милиарда години, тоест печеше. Защо хората вече не почитаха слънцето? То притежаваше толкова достойнства. Създаваше живот; беше дълбоко загадъчно; такава мощ излъчваше, че никой на земята не смееше да погледне към него. И все пак хората се кланяха пред човешкото, пред антропоморфното. Бяха готови да обожествяват промискуитетно кого ли не. Индийски фанатик на тема поддържане на тялото, етиопски масов убиец, американски ангел от деветнайсети век на име Морони25, католическия бог на самия Гай или Нищотец26.
Почти комична е в някои ракурси с този тъмен мъх над горната устна. Слънцето беше на една цяла единица разстояние: астрономическа единица. Но днес човек имаше чувството, че слънцето не е по-високо от Еверест. И всъщност не беше добре да се излагаш на него. Създател на целия живот, сега слънцето отнемаше живот, усмъртител, канцерогенно слънце. Дали е зрителна измама, или има някакво раздалечаване при тазовите ѝ стави, един закривен триъгълник от свободно пространство между бедрата ѝ в горната им част? Гай продължи да върви надолу по Елгин Авеню. Чувстваше се щастлив – може би благодарение на времето (ако днешното слънце бе изобразено в детска книжка, със сигурност щеше да е усмихнато); щастливо предвкусване, щастливи спомени, сконфузващо щастие. Припомни си една сутрин отпреди година. Тъкмо беше оригнал Мармадюк; в действителност детето беше повърнало на рамото му (човекът от химическото чистене подозрително зачопли с нокът петното върху рипсеното кадифе, ти каза „Бебешко повръщано“ и всички се усмихнаха опрощаващо и с разбиране). Седях на леглото с бебето, докато тя се преобличаше или къпеше оттатък. Внезапно усетих да ми студенее нещо – повърнатото върху рамото ми застиваше – и видях детската главичка със слепнала косица, биосферична, като цял един свят. Или като небесно тяло. Почувствах топлината на тази бебешка главичка и си помислих (ах, тези мои позорно посредствени метафори, но пък беше искрено, от сърце): сега си имам... имам си... мое малко слънчице.
И, о, Господи – внимавай! – Портобело Роуд, подобен на изровена, сриваща се канавка, пълна с плъхове. Гай усещаше как улицата го претърсва – да види какво носи у себе си и с какво би могъл да се раздели. Пред портите на приюта на Армията на спасението се извиваше опашка от клошари, чакаха за супа или каквото там се предлагаше – армия от бедни, принудително включени в нея, притиснати хора, силно притиснати. Висок, с чиста коса и чисти зъби, Гай се движеше с болезнено усещане сред скитниците с техните гъделичкащи го очи. Виждаше само колаж от абсурдни обувки, зейнали на пръстите като конски муцуни, разкриващи конски зъби... Някога вратата на „Черния кръст“ беше вход към плашещ свят. Днес нещата се бяха обърнали, страхът беше зад него, по петите му и черната врата беше по-скоро изход от него.