Но Гай беше тръгнал. Проправи си път напред целеустремено, с изправена по жирафски стойка; липсата на колебание, отчетливо прозвънтелият му глас, когато каза просто: „Ако обичате“, а после, когато черният младеж изтича насреща му: „Я не се излагай“, и продължи напред; редиците им вече бяха пробити и всичко си дойде на мястото... Гай в почуда вкусваше питието си и сипещите се похвали. Баща му беше смел човек. Във войната го бяха повишили до чин бригаден генерал, но бе извоювал репутацията си като лейтенант, още ненавършил двайсет, в партизанските военни действия на Крит и беше слязъл от онези хълмове покрит с кръв и медали. Предишната вечер Гай не беше усетил лична заплаха за себе си. Долавяше, че черната дружинка има нещо друго наум, неразгадаемо за него. Така или иначе, паркингът и действащите лица на него заемаха едва десет процента от неговата реалност. Във всеки момент би могъл да се освободи с могъщи отскоци. Да се освободи чрез квантовия преход на любовта.
– Не – отсече Кийт и втренчи в него плувналите си очи. – Не, ти се справи просто чудесно.
Ако съм храбър, помисли си Гай, или храбър за момента, какво е тогава онова, което чувствам на улицата (където като че самият въздух те подкосява, а и тази „Герника“ от подаващи се от обувките пръсти)? Явно не е страх. Срам и жалост. Но не страх.
Малко по-късно по предложение на Кийт отскочиха до „Голгота“ за по дискретна чашка „порно“. Пред бара имаше три редици пиячи и докато чакаха, Кийт вирна в ръка десетачка и се извърна към Гай с въпроса:
– А ти какво, виждаш ли се с оная Ники?
Гай обмисли отговора си. Често имаше проблем с глаголните времена на Кийт.
– Да, видях я... онзи път...
– Помагаш ѝ, а?
– Точно така.
– Точно така.
Не може да се каже, че помежду им надвисна мълчание, защото такова нещо като мълчание в „Голгота“ не съществуваше. Но докато достигнаха до бара (където щяха да се задържат максимално като всички останали заради единия първичен стремеж да се отстоява територия), се бе настанила отсрочка в приказките и извоюваше удобството си с лакти.
Гай заговори:
– Бях... Прощавай?
– Не, ти кажи.
– Не, ти, моля те.
– Не бе, само исках да кажа, че не мога да наваксвам на толкова много мацки. Развалят ми формата за дартс. – Кийт покашля известно време, после продължи през бликналите сълзи: – Аз си почитам тялото. Трябва да се грижа за себе си. Сега. В името на дартс. Не е лесно с толкова настървени женски наоколо, но някъде трябва да сложиш чертата. Налага се.
Отдалечиха се от бара и застанаха с питиетата си до една колона, право между челюстите на гърмящия оркестър.
– Няма да повярваш – викна с цяло гърло Кийт – какви възможности отказвам. Ето, да вземем вчера.
И докато Кийт се вихреше в мръснишки описания в стил „Декамерон“ на неотдавнашните си подвизи и похождения, мигновено създадени връзки, дръзки изпълнения по поставяне на рога, докопвания и опипвания, бързи задни прашки, сложни акробатични номера, пулсиращи слабини и треперещи колене, Гай си мислеше – и си мислеше критично – за абсолютната вулгарност на стандартните мъжки стратегии. Стигна дори по-далеч и ги квалифицира и като класови стратегии. Щеше да отнеме космически период от време Кийт да осъзнае космическото разстояние, което го делеше от жена като Никола Сикс. Човек трябваше да е доста по-близо, за да види и почувства. В края на краищата, ако наблюдаваш от лишената дори от вируси морга на Плутон (Гай си мислеше за снимките, които бе видял в последния брой на „Джърниър“), Слънцето не е нищо повече от извънредно ярка звезда – излъчваща предупреждение, кръстообразна ярка звезда, безпощадна като размахан Божи меч, и е нужно немалко време, докато усетиш топлината ѝ.
Когато ѝ позвъни по телефона в ранния следобед (от мексикански снекбар на Уестборн Парк Роуд), гласът на Никола бе точно такъв, на какъвто се бе надявал: директен, искрено дружелюбен, зареден с топлина... и уравновесен. Да, той се бе надявал тя да е в пълен контрол на здравомислието си, защото често се боеше по повод известната ѝ лабилност и крехко равновесие. Ако не твърде добра за този свят, тя беше, по негово мнение, твърде добра за тези времена; такава я виждаше той – като анахронизъм, музеен експонат, сираче в модерната действителност... Бързала за лекция (Гай извика мисловен образ на посветена целеустременост, книги, притиснати към гърдите, дълъг шал, подхванат от ветреца), но толкова ужасно ѝ се искало да поговори с него. Дали ще бъде така мил да ѝ позвъни привечер, в шест часа, но точно в шест?
– Разбира се. На каква тема е лекцията?