Гай и Хоуп се засмяха – един на друг, сами на себе си. „Виж!“ – бяха извикали, за да зарадват Мармадюк. И ето я катерицата, седеше си там, облегната на дънер, и извинително се оригваше. Само че Мармадюк го нямаше в колата. Пък и бездруго Мармадюк не би се зарадвал, защото той не проявяваше интерес към животните освен като към нови неща, които да наранява или които да нараняват него.
Точно когато удари седем, Гай се обади на Никола от кабина в лобито на хотел за бездомни на „Илчестър Гардънс“. Мексиканският снекбар беше затворен; но откриването на годни за използване телефони се беше превърнало в нещо като хоби за Гай Клинч. По този начин Никола му показваше повече от живота. Стоеше там готов с монетите в ръка. Зад гърба му минаваха цели семейства, понесли чинии със скромна вечеря в тях. Очевидно кухнята беше в сутерена и всички се хранеха по стаите си. Гай въздъхна, обзет от възвишено съжаление. Едно и половина парченца панирани рибни филенца? За подрастващо момче? А после майките вероятно трябваше да...
Той побърза да притисне слушалката до ухото си.
– Ало? Ало?... Никола?
– Гай? Почакай – каза гласът. – Това не съм аз.
– Ало?
– Запис е. Извини ме, но си нямах доверие, че ще мога да говоря с теб директно. Нямах доверие на решимостта си. Разбираш ли... Скъпи Гай, благодаря ти за всички чувства, които събуди у мен. Прекрасно бе да узная, че съм способна да ги изпитвам. Занапред възприятията ми ще са много по-живи. Ще гледам на творбите на Лорънс с нови очи. Любов моя, ако ти... Но подозирам, че има нещо много фриволно в това да следваш път, който не вещае нищо добро. А ние това бихме искали, нали? Добро? Никога няма да те забравя. Просто ще трябва да... Няма значение. Никога повече не се опитвай да се свържеш с мен. Ако храниш някаква нежност, а ми се струва, че е така, ще знаеш, че го заявявам абсолютно и безусловно. В случай, че имаш новини за приятелите ми, би могъл да ми напишеш писъмце. Никога няма да те забравя. Мисли си за мен понякога. Сбогом.
– Сбогом – прошепна той след известно време.
Девет часа по-късно, в четири сутринта, Гай обърна страницата и прочете:
– „Ще задуха северният вятър, ще завали сняг и какво ще прави тогава горкото птиче?“
Мармадюк откъсна поглед от съвременното издание на „Лека нощ, Луна“27, което търпеливо и едва ли не прилежно разкъсваше на парченца. На Мармадюк можеше да му четеш – това го успокояваше, поддържаше го доволен или поне зает. Но веднага след това трябваше да му се позволи да скъса книгата. Скоро му предстоеше да съдере „Сборник детски стихотворения и приказки“. И все пак за момент детето се поколеба и баща му продължи:
– „Ще се свре в някой хамбар и за да се топли, ще пъхне глава под крилцето си, бедничкото.“
Мармадюк го гледаше със зяпнала уста. Разръфаната „Лека нощ, Луна“ падна от ръцете му. Изправи се с въздишка и отиде до ниската табуретка, на която седеше Гай. Внезапно се усмихна и посегна с пухкавата си ръчичка, потрепваща от одобрителен интерес, да докосне сълзите по бузите на баща си.
27 Детска книжка от Маргарет Уайз-Браун (1947). – Б. пр.
Аз, естествено, през цялото време се опитвам да смекча някак образа на Мармадюк. Първоначално предполагах, че ще се получи смешен, но това момченце не е шега работа. Той съкрушава родителите си по двайсет пъти на ден. Подложил съм го на цензура. Някои случки ги премълчавам. Има неща, които не са за в книга.
Дори за десет секунди да му обърнеш гръб, и той е в огъня, или навън през прозореца, или бърника контакта в ъгъла (ръстът му е подходящ за целта, трябва само малко да се сгъне в коленете). Хаосът в главата му е със силен сексуален подтекст, няма спор в това. Ако влезеш в детската, обикновено ще го завариш с две ръце, заврени отпред в памперса, или в кошарката му зад подсилените ѝ решетки да зяпа реклама за бански в списание, подхвърлено му от бавачка. Шишето си с биберона го опипва, сякаш е момиче на повикване от Вегас, секс дива, струваща един бон на час. Ами да, това е то. Мармадюк като че вече обмисля кариера в детската порнография: наясно е, че тя съществува и че от нея падат бързи пари. Естествено, той е истинска напаст с прислужничките и всяка друга жена, която му влезе в обхвата. Най-редовно бърка в пазвата на бавачката или завира повелително език в ухото на гувернантката.
Не бих си помислил, че Лизибу е негов тип, но той я преследва адски настървено.
С Инкарнасион вече сме си първи приятелчета. Мога без проблем да я разприказвам.
– Няма нищо лошо в това да живееш сам – каза ми днес. – Много си е хубаво дори.