Изнасилването беше съвсем друга работа. И тъкмо способност за изнасилване беше почувствал, когато тя стърчеше на стълбите над него, а той посегна да я допре с кокалчетата на ръката си. Усещаше цялото си тяло като човешко гърло, неговото собствено, пълно с горещо кафе, задръстено от танинови вещества, молещо и хлипащо за първата цигара. „Ще го направим с моята скорост“, каза тя. Не, не с твоята скорост. С моята скорост. С бързо превъртане напред и стопкадър и малко забавен ход към края. С мъжка скорост, без ония ми ти спирачки, дето жените използват, ако им позволиш. Изнасилване, мислеше си той с абстрактен ужас. Изнасилването е различно. То е максимумът, то е като битка, в която влагаш всичко до последно, като хазартна игра, в която залагаш наличните си пари до цент и нищо друго няма значение. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет. Равновесие, респект, разум. То добре, че някой се качваше по стълбите (кой беше? Гай. Гай!). Късмет, че Триш Шърт живееше толкова близо. Късмет за Кийт. Обратното на късмет за Триш.
Кийт бе доволен, че не бе го направил. Доволен бе, че не беше изнасилил Никола. Определено. Беше въодушевен по повод цялата тази история. Двойната борба при изнасилването с всичко, което изискваше от теб, колосалната инвестиция на социо-сексуален престиж, болезнените угризения (и дребни наранявания) бяха пагубни при подготовката за дартс, особено когато мачът бе сериозно изпитание за характера, пред каквото се бе изправил Кийт в „Пенливата халба“. Нещо повече, изнасилването на Никола би било съвършено ненужно, както – според очакванията на Кийт – щеше да стане кристално ясно при поредното му посещение на другия ден. Изнасилването, когато се случеше, биваше породено от дълбока необходимост; вярно, половин секунда по-късно ставаше дълбоко излишно.
И накрая, от изнасилване не падаха пари. Я му покажете на Кийт богат изнасилвач. Хайде де, един поне му покажете. От изнасилване не се забогатяваше. Но виж, от Никола Сикс можеше да се забогатее.
Във финансово отношение моментът не бе благоприятен за Кийт. Малко моменти бяха такива във финансово отношение. Дори и в най-добрите си периоди, когато сякаш наставаше божествено просветление в неговото мошеничестване, обсебване, заграбване, присвояване, плячкосване, обирджийство и парите прииждаха от всички страни, Кийт нямаше благоприятни във финансово отношение моменти. Неизменно в някакъв час на деня го причакваше горчива съдба: оставаше без пукнат цент в Меката на букмейкърите. Нямаше случай да не изгуби всичко. Е, понякога печелеше, но винаги упорстваше, докато не профукаше парите си докрай. Кат, на която не бе известна и една десета от истината, навремето питаше къде отиват всички тези пари: къде се дяваха кафявите пликове, пълни с десетачки, рулата двайсетачки, дебели като ролки тоалетна хартия? Защото обикновено денят започваше и свършваше с това, че Кийт обръщаше наопаки нейната ръчна чанта върху кухненската маса или блъскаше с юмруци по електромера. Къде изчезваха парите? Кат бе задавала този въпрос кротко и търпеливо, но не и скоро. Защото той нервираше Кийт. Как можеше да прогресира и да постигне нещо в живота, обвързан с жена, която имаше толкова ограничени хоризонти, която мислеше така на дребно?
– Господи. Отиват по инвестиции – отвръщаше ѝ. – За валутни спекулации. За фючърси.
В действителност Кийт не схващаше, че парите могат да се трупат – освен може би на купчинка върху масата за залози. От друга страна, за да сме честни към него, на Кийт не му харесваше в залата за залози. Не беше присъщо на жив човек да му харесва в залата за залози. На Кийт не му пречеха редиците от телевизионни екрани, нито пронизителният глас зад кадър, нито огризките от храна и угарките; по-скоро го потискаше атмосферата на трайно отчаяние, докато мъже със силно износени обувки и костюми за по петдесет цента се опитваха да предскажат бъдещето без друга подкрепа освен „Вечерни новини“.