Сега Кийт седеше на бара в „Черния кръст“ и разменяше по някоя и друга дума с Телониъс. Разговорът им не се чуваше в обедната шумотевица. Кийт носеше яке „бомбър“, разкроени бели панталони и островърхи бели обувки; пиеше жадно светла бира. Телониъс беше загърнат в рунтаво кожено палто, стигащо чак до петите, и само рядко посягаше към чашата си с портокалов сок. Лицата и на двамата бяха пламнали от възбуда, докато Телониъс изброяваше нещо с отрупаните си с пръстени пръсти. Когато се смееше, се виждаше езикът му с цвят на сьомга. Две блондинки стояха точно извън силовото им поле: Джунипър и Пепси. Джунипър, с лек тен и сребрист скандинавски блясък, беше по-младата и принадлежеше на Телониъс. Пепси бе по-възрастна и ничия, останала си бе ничия ужасно дълго време. Ако случайно някой дадеше ухо на разговора между мъжете, скоро би установил, че Кийт и Телониъс обсъждаха престъпление, включващо умерено насилие.
– Спокойствие, човече. Там е ключът: спокойствие – заключи Телониъс. – Златна възможност. Помисли си само. Поразсъждавай по въпроса, само за това те моля.
– Не – рече Кийт. Поклати глава. – Не. Оценявам го, приятел, не ме мисли за неблагодарен. От все сърце ти желая успех. Не съм аз като някои. Обичам да виждам как приятелите ми заработват добре. Но просто... просто...
– Заради твоя дартс е. Не казвай нищо повече.
– Да – кимна Кийт. Беше дълбоко трогнат. Подсмръкна и добави: – Не мога, брат. Няма начин тъкмо сега да си застраша моя дартс. Вече съм влязъл в общественото полезрение.
– Разбирам какво ми казваш – отвърна Телониъс, също разчувстван.
– Благодаря ти, Телониъс.
Телониъс стисна рамото на Кийт.
– Ако все пак размислиш...
– Да.
– Да.
– Да.
Телониъс погледна масивния си часовник и повика с пръст своята блондинка. Джунипър се приближи. Пепси си остана на мястото, като мяташе многозначителни погледи на Кийт, а той, втренчен в нея, тръгна към вратата.
Кийт и Клайв поеха по Портобело Роуд. Когато минаха покрай букмейкърската кантора, Кийт забави крачка и спря. После изпъна рамене и продължи напред. Нямаше да влиза там. И дума да не става. А нямаше да влезе, защото нямаше никакви пари – защото вече бе влизал днес. Прозвуча клаксон. Подмина го Телониъс с колата си, русата коса на блондинката се развяваше през отвореното стъкло. Кийт му помаха, почувствал се като аскет, вървящ по един по-самотен път към далеч по-голяма награда. От друга страна, мислеше си, докато завиваше по Елгин Кресънт, тия чернилки умееха да си живеят живота. И ги биваше да се справят с мацките си. Като извадеше някой от тях портфейла си да ти покаже снимки, след всичките блондинки, Пойнтър Систърс, Марвълетс и Сюприймс идеше чернокожа мацка с издадени напред зъби и млади очи. Питаш го „Това да не е твоя братовчедка, Уес?“. А той поклаща глава и отвръща: „Бейбимама“. Тоест мацката, с която има деца или поне на която е направил деца. Телониъс има четири или пет хлапета в един сутерен в комплекс на Лимингтън Роуд. Отбива се там веднъж на две седмици в деня на парсата. И после се връща в пъба с блондинката и с парите от детските помощи. И най-оправните бели не могат да го спретнат това. Ако Кийт имаше склонност към дарвинистка философия, би си казал, че блондинките са просто смазка за чернокожите братя, че да поддържат висока раждаемост сред черните мацки. Но той проявяваше разбиране и бавно кимна. Идеално се бяха уредили. Гениално направо. Така човек можеше да се радва и гордее, че има деца, без да се налага да ги търпи наоколо, докато не станат по-големи, че да ги запали по футбол. И край на памперсите. Кога ли ги сваляха? На две? На девет? Черните си имаха свои традиции. А други сред нас избираха да си носят надлежно отговорностите. Това е то, теглото на белия. Носи на плещите си цивилизацията. С рязко понижено настроение Кийт влезе в супермаркета, кимна на Басим, наведе се пред гишето и взе назаем бутилка водка от Харун, върза Клайв за бравата на вратата към склада и гневно заслиза по стълбите, за да направи последното си посещение при Триш Шърт.
Определено щеше да му се получи с Никола Сикс – и във финансово отношение също. Кийт хранеше върховна увереност в това. Единствената му тревога беше кога. След като изнасилваческият момент беше успешно понесен и овладян, вероятно би могъл да изчака за секса. Но би ли могъл да изчака за парите?
Всичко опираше до време. Времето беше вездесъщо, мощен оперативен инструмент в живота, през който се движеше Кийт. Свидетел бе как то смачкваше хората (виж я само Пепси!), как ги отвяваше, как ги похабяваше. Наблюдаваше играчите на дартс по телевизията: всяка година се появяваше свежо ново лице и само след половин сезон вече изглеждаше старо. Кийт Талънт се родееше с Лев Толстой по това, че възприемаше времето като прелитащо край него, докато той си оставаше същият. Всяка сутрин в огледалото виждаше все тоя познат Кийт. И грам непомъдрял. Но в душата си той съзнаваше какво върши времето. Кийт, който беше преминал през кризата на средната възраст на деветнайсет, не очакваше времето да го остави на мира, и за миг не си правеше илюзии.