Ей нӚ, виж я Пепси. Едно време на Кийт му се стопляше сърцето да гледа как малката Пепси Хулихън прехвърча като пеперудка между пъбовете по Портобело Роуд. Сякаш беше вчера! Популярно момиче беше – полъх свеж въздух. Всички обичаха малката Пепси. В някои вечери, когато беше поела повече от Специалното пиво, отколкото, строго погледнато, ѝ беше полезно, самият Кийт я водеше зад пъба и хубавичко се забавляваха. И разходите му бяха само колкото за Специалното пиво. Да, голяма работа беше Пепси и светът – под формата на няколкото пъба на Портобело Роуд – беше в краката ѝ. Трудно беше за вярване сега. Днес на Кийт му беше противно да я гледа. Също и на всички останали. Уви. Редно беше, а и представляваше разумен ход в кариерата мацката да смени курса, като стане на години. Отиваш там, където те ценят, а черните мъже харесваха блондинките. За известно време поне, защото тия се сбабичосваха още по-бързо. Сега Пепси Хулихън бе грозна гледка в „Черния кръст“ – крънкаше питиета от типовете около билярдната маса, а от ушите ѝ стърчаха косми. На двайсет и четири години, стига бе... Вярно, Триш Шърт беше още по-стара – на двайсет и седем. Ако Кийт я зарежеше, което той възнамеряваше да направи, при това скоро, например най-късно днес, на Триш не ѝ оставаха много варианти, та дори да беше мобилна. Не вярваше задълго да ѝ се отвори втори шанс, щеше най-много година или шест месеца да изпросва водка от братята чернилки в замяна на бог знае какво. Те имат свой си начин да правят нещата и човек трябва да уважава това, но не се отнасяха чак толкова зле с мацките. Но пък погледнато реалистично (Аз съм реалист, каза си Кийт, винаги съм бил такъв), ако тя беше поне малко разумна и се беше грижила за себе си, можеше да стане бейбимама на някоя дърта чернилка. Като Шекспир например. Бейбимама на Шекспир. Божичко. Кийт изпусна въздух през свити устни.
Времето чака... Времето не чака. То просто не чака. Препуска си напред. С повишена скорост. Отведи ме, мислеше си Кийт (и в ума му това прозвуча като поезия, като нежна вибрираща струнка), отведи ме там, където богаташки ще искат да ги чукам.
– Горкият ти. Имаш махмурлук. Сигурно от празнуването покрай твоя дартс. Е, заслужаваш го. Сега си свали палтото, седни на масата и си чети вестника. Ще ти приготвя хубав пикантен булшот32. Повярвай ми, няма нищо по-добро.
Кийт стори каквото му бе казано и изтри от окото си сълза – сълза на благодарност може би. От друга страна, времето отново се бе обърнало и очите му смъдяха от сухия вятър, разнасящ прах и спори. Кийт забеляза, че в камината гори буен огън. Докато се бе качвал по стълбите, осъзна с неловкост, че не държи никакъв реквизит, пръстите му усещаха липсата на главата от душ, на кафемелачката, на масивната ютия. Не носеше никакъв товар. Единствено сгънатия под мишницата таблоид, който бе разнасял цял ден както адмирал Нелсън своя телескоп... Тъкмо него разгъна сега и го изпъна на масата наред с книгите и модните списания. „Elle“. „Влюбени жени“33.
От време на време вдигаше поглед помежду вицовете, хороскопа и клюкарските рубрики. Виждаше я в кухнята със сръчни и елегантни движения, едва ли не с обич да приготвя питието му. Никола беше облечена в риза, вратовръзка и костюм на тънко райе с игрива кройка. Приличаше на илюстрация към статия за жената, която има всичко. Всичко освен деца. Никола Сикс, ничия бейбимама.
– Гледах дартс по телевизията – каза тя. – Я ми обясни, Кийт. Защо всички състезатели пият само бира лагър?
– Интелигентен въпрос. Добрият състезател обикаля от пъб на пъб, а бирите в тях варират. Повечето поднасят своя местна бира и от две халби си направил главата. Докато лагърът е запечатан в кегове. Стандартизиран е. Знаеш какво пиеш. А на състезателя по дартс му се налага да сръбне, за да отпусне ръката, с която мята. Само че с мярка. Слагаш си някаква граница. Примерно десет халби. И ги разпределяш във вечерта.
– Разбирам.
Темата беше близо до пълното си изчерпване. И тогава телефонът иззвъня. Никола погледна часовника си и каза:
– Извини ме за момент, Кийт. Ще ми е нужна тишина... Гай? Почакай. Това не съм аз. Запис е. Извини ме, но си нямах доверие, че ще мога да говоря с теб директно. Нямах доверие на решимостта си. Разбираш ли... Скъпи Гай, благодаря ти за всички чувства, които събуди у мен. Прекрасно бе да узная...