– Ашли! – възкликна.
След това Кийт не каза много. Периодически измънкваше „Да“ – поне пет-шест пъти. Накрая рече:
– Ясно. Добре. Дочуване, момчета.
Кийт тържествено извади от рафта „Дартс: овладейте дисциплината“ и отвори на един от най-вълнуващите пасажи. Прочете:
„Макар дартс, общо взето, да е спорт на двайсети век, корените му могат да бъдат открити в английското фолклорно наследство. Говори се, че славните английски стрелци с лък са изпълнявали някаква форма на дартс, когато са победили французите в прочутата битка при Азенкур през 1415 година.“
Кийт вдигна поглед от страницата. 1415 година, помисли си. „Наследство“, отрони задавено.
Колко пъти само беше отбелязвал с тебешир постиженията на баща си в дартс по разните лондонски пъбове, където беше израснал. Татко му обикновено играеше с Джонатан Френд или с господин Пърчис, таткото на Чик. И ако малкият Кийт допуснеше грешка в сбора... Застанал насред гаража, Кийт допря длан до бузата, която като че още гореше от шамарите.
Но не бива да се връщаме твърде далеч назад в ничий живот. Особено като става дума за бедни хора. Защото ако се върнем много назад – а това ще е пътуване в раздрънкан автобус с ужасни миризми и шумове, с много изчаквания и друсане, пътуване, направено в ужасно време, в ужасен студ или ужасен пек, по ужасни причини и с ужасни цели, – то тогава излиза, че никой за нищо не бива да бъде обвиняван, че нищо няма значение, че всичко е позволено.
Ашли Ройл, Лий Крук и Кърк Стокист бяха казали на Кийт, че не им ли плати дължимите пари до петък, покрай всичко друго ще счупят средния пръст на дясната му ръка. А това, естествено, беше основният му пръст при ухажване, а още по-важно – основният пръст при дартс. Допи водката си, изпъна панталоните си, облече якето, непропускащо вятър (Кийт се опитваше да измами дори вятъра), и тръгна да издирва Телониъс, за да обсъди с него онова престъпление с умерено насилие.
Кийт беше започнал да ми иска пари. Знаех, че ще се стигне дотам.
Късно снощи похапнахме на крак в „Кончита“. Той размени реплики с дъщерята на Кончита. Поръча пълнени люти чушки. Скоро му бе поднесена чиния с подлютен плутоний. Направо се чуваше как бълбука и изпускаше сребристи и черни пари. Напомни ми кипенето на Серните извори на остров Сейнт Лусия (родината на предците на Телониъс). Кийт небрежно лапна първата хапка и с дим, излизащ от носа му, ме помоли да му дам пари.
Искам да му дам пари. Никак не ми е нужна тази афера с Телониъс. Телониъс бездруго е нищо и никакъв престъпник, но му работи късметът. Ами ако всичко се обърка, което непременно ще стане? Кийт да попадне в затвора и да напусне действието? Не понасям да ги гледам седнали заедно в „Черния кръст“ как подвикват периодически „Ден за плащане“ и „Бинго“. Дори са си начертали някаква мърлява карта. От друга страна, не искам и да счупят основния пръст на Кийт за дартс, този скъпоценен мултифункционален пръст, на който той разчита за мръсни жестове в американски стил.
Не, аз искам да дам на Кийт пари (искам да дам и на Телониъс също). Бедата е, че нямам никакви. А на Кийт му трябват много пари, и то скоро. Защо го няма обаждането от Миси Хартър, сделката, грандиозния джакпот? Защо? Защо?
Като имах наум принципа на Хайзенберг, че наблюдавана система неизбежно взаимодейства със своя наблюдател, а също така си давах сметка, че почтеният антрополог никога не се бърка в живота на племето, което изучава, реших да не казвам на Никола за кроеното от Кийт престъпление с умерено насилие. После взех, че казах на Никола за кроеното от Кийт престъпление с умерено насилие. Поръчах ѝ да се задейства и да даде пари на Кийт. Няма страшно, отвърна тя. Просто „знаела“, че престъплението с умерено насилие ще се състои и ще мине безпроблемно. Как ми се ще да споделям надеждата ѝ.
И така, отказах на Кийт. Той се втренчи в мен с някакво антисемитско мълчание в продължение на петнайсет секунди и после реши, че няма да ми говори. А може и да не го реши доброволно. Не знам какво причиниха пълнените люти чушки на вътрешностите му, но езикът му направо се беше вързал на възел.
– Това вече е истината, Кончита – изграчи накрая с мъка.
Стана ми гадно. Все пак му дължа нещо. Къде изобщо щях да бъда без Кийт?
Сметката не беше голяма и я платих аз.
Смъртта явно е решила проблема ми със стойката и подобри мускулния ми тонус. Онова, което не успях да постигна с тичане, плуване и въздържано хранене, смъртта го постига с лекота. Ям си на воля хамбургери и пържени картофи, а смъртта сама се грижи за фитнес програмата ми. При това без потенето и пъшкането, което някои от нас намират крайно непривлекателно.