Върна се в спалнята, дръпна завесите и освободи щорите. Отвори прозореца и пусна вътре влажния въздух – открехна го само на осем сантиметра, което в представите ѝ съответстваше на едно деление на термостата за навлизащия поток. Обикновено в работен ден би проветрила леглото си, само че днес възнамеряваше съвсем скоро да се върне в него. Десет часът, а навън беше тъмно. На фона на мрака би се очаквало дъждът да проблясва като сребро или живак. Не и днес. Дори дъждът бе тъмен. Тя отново се вслуша в него. Какъв смисъл имаше? Какво би могъл да каже дъждът освен дъжд, дъжд, дъжд?
С ритуално раздразнение тя пусна крана да напълни чайника за сутрешния си чай. Добре знаеше, че водата от чешмата е минала два пъти през всяка бабичка в Лондон. По-рано беше разчитала на френска бутилирана вода, по-скъпа и от бензина, докато не стана ясно, че „Eau des Deux Monts“ беше минала два пъти през всяка бабичка в Лион. Кранът трябваше да остане пуснат поне десет минути, преди водата да престане да има вкус на хладък соев сос. Колко ли от живота на човека минаваше с протегнат под вертикалната струя пръст в чакане топлата вода да стане топла, а студената – студена? Отиде и включи телевизора: беззвучния, подобен на телекс новинарски канал. Изгледа мрачно международната метеорологична справка: МАДРИД 12 ДЪЖД. МАГНИТОГОРСК 9 ДЪЖД. МАХАБАД 14 ДЪЖД. МАНАГУА 12 ДЪЖД. Думата ДЪЖД в дясната колонка образуваше ръмяща колонка. Точно така: валеше по целия свят. Цялата биосфера изливаше дъжд.
Докато кранът още течеше в мивката, Никола наметна пеньоар и изтича боса по стълбите да прибере пощата си. Интересът на мъжете, които живееха под нея, спадаше с всеки по-горен етаж. Човекът от сутерена винаги я гледаше с нямо възхищение, онези от партера открито я превъзнасяха и обожаваха, мъжът на първия етаж изразяваше искрена симпатия, неутрализираща съмненията на онзи от втория, докато живеещият на третия излъчваше сдържана враждебност. Мъжът на четвъртия етаж никак, ама никак не я харесваше. Тя буквално му съсипваше живота. Нощем го държеше буден с нейното тропане и крачене; отравяше дните му с музиката си, със спонтанно разместване на мебелите, със звуците от вампирски и полицейски филми. Разнообразни изхвърлени през прозореца неща осейваха балкона му; три от вътрешните му стени бяха мухлясали от течащите ѝ тръби и често преливащата вана...
Отново в леглото, облегната на куп възглавници с подноса с чая и пощата пред себе си... А имаше време преди пет години, преди три дори, когато пощата ѝ тежеше близо три килограма и ухаеше на тоалетна вода и потпури: изискани комплименти, вопли на влюбени, стихове, покани и колкото щеш безплатни самолетни билети. А сега? Стандартизирани съобщения от компютър: „Ричард Пинкли завърши подготовката на Есенната си изложба и има удоволствието да ви покани на предварителното ѝ представяне“.
– Не ща и да го знам – промърмори Никола.
„Вие сте щастливката! Името ви беше избрано за шанса да спечелите ваканцията на живота си с „Виста Интърнашънъл“!“
– Не ме интересува – отсече Никола.
„Разбрахме, че договорът ви за наем скоро изтича, и ще сме щастливи да ви помогнем с преместването ви другаде.“
– Не ме е грижа – каза Никола.
Срокът на договора ѝ за наем изтичаше в края на декември. Краткосрочен договор беше. Не от онези безкрайните – за деветстотин деветдесет и девет години. Беше поискала договор само за трийсет месеца. И ето че вече приключваше заедно с парите ѝ.
Дойде ред да направи тоалета си. Интересна и добре подбрана дума, защото за нея това означаваше да посети тоалетната. Много от познатите ѝ момичета го вършеха, без да се замислят, помежду други неща, но Никола не беше такава. Съзнаваше със съжаление, че е маниакална в това отношение. Не чак абсурдно маниакална: не ѝ беше нужно да изпуши пакет цигари или да изчете „Война и мир“, докато го прави, нито да разчисти движението по цялата улица с мегафон, но влагаше усилия и известна тържественост. Повдигна своята анти-вамп нощница и се настани на тоалетната чиния, а по лицето ѝ се заредиха неразгадаеми физиономии. Не би трябвало такова нещо да се случва с героиня – или поне само зад затворени врати. Но приемането на посетители от дама в началния стадий на тоалета ѝ беше много модно през двайсети век. А сега двайсети век приближаваше края си.