Претегли се повторно, вече гола, докато ваната се пълнеше и бълбукаше. После с рязко обръщане кръгом се изправи пред огледалото в цял ръст.... Да! Всичко още си беше съвсем добре. Но времето вече дебнеше да сложи своя отпечатък, вече изсушаваше кожата по корема с горещия си дъх. Огледа набора от тубички и шишенца по ръба на ваната: почистващи гелове, балсами, овлажнители, премести поглед към лаковете, към сешоара, към тоалетката с ярките като в увеселителен парк лампички – часовете пред огледалото, постоянната война със собственото отражение. Не можеше да се очаква от никой човек да продължава вечно с тези глупости.
Има какво да се каже за неукротимостта на човешкия дух (и за творческата мощ на предвкусваната смърт): на следващия ден тя отново се завърна готова за битка, поела устремено напред под купола на черния си чадър. На чист въздух – или относително чист поне, свободно отглеждан и хранен със зърно, външен въздух, не вътрешен, не изпълнен с персоналните ти газове. В миналото, в по-лекомислени времена, беше способна да прекара седмица и половина в чудене дали да пусне писмо, или да върне книга от библиотека, или да лакира ноктите на краката си. Но тия дни (последните дни) нуждата ѝ от активност стигаше до отчаяние. Олюля се под дъжда, припомнила си убийственото вехнене от предишния ден, бледата му безжизненост. Седнала до библиотеката, се бе опитала да чете с нарастваща паника. Защо? Защото четенето предполагаше някакво бъдеще. Целта му бе да укрепи духа. Четенето, по своето естество, теглеше в противоположната посока. Тя метна книгата през стаята и страниците ѝ се развяха във въздуха като дълги поли. „Влюбени жени“! Дощя ѝ се питие, хапче, наркотик (хероин колкото цяла Гренландия), но всъщност не го искаше. Щеше ѝ се всепоглъщащо концентрирано мъжко внимание, известно като полов акт (представете си атомната бомба като обърнат наопаки фалос, а слабините на Никола – епицентър на взрива), но всъщност не го искаше. Някога телефонът я водеше от едно към друго състояние. Сега не предлагаше нищо. Оставаше ѝ единствено да броди от стая в стая, от стая в стая... Затова ѝ дойде добре да излезе навън и да се заеме с нещо полезно.
Дъждът уподобяваше минувачите на гъби. И мирисът им беше като на гъби (на нещо разкашкано от влага), забеляза тя, докато измокрените хора се стичаха във входа към метрото като безлики стъбла в шлифери под черните си разцъфнали чадъри. Ала личният оператор на Никола (най-вероятната причина за всичките ѝ беди) все още работеше усърдно и я бе осветил така, сякаш носеше църковни одежди. Беше топло и дъждът беше топъл, ала Никола излъчваше хлад. Носеше семпла рокля от сребрист лен. Дъждът и пръските кал със сигурност щяха да я съсипят (обувките ѝ вече бяха съсипани). Това нямаше значение. Защото тя убиваше дрехите си – една по една. Във влажния задух на влака (пътуване с такси би отнело цяла сутрин) Никола страдаше от глъхнене на ушите, последица от приспивателното, което накрая ѝ се наложи да изпие предишната нощ. Боеше се, че ѝ е причинило и издайническа бледност. Вчерашният ден се бе превърнал в тягостна епопея на крайно неприятна (и съвършено самотна) възбуда, в ужасяваща тийнейджърска меланхолия. И все пак една тийнейджърка (формулираше го сега пред себе си), без значение колко дебела, некрасива и затормозена от хормони беше, винаги притежаваше перспективата за любов. Никола нямаше перспектива за любов – любовта, която отличава това място от всички други във вселената. Или поне се опитва. Извиването и спазмите ѝ, натрапчивите ласки, които си даряваше сама, бяха преследвани от мисълта, че нищо кой знае колко по-добро не се случва някъде по земята: никой любовен акт не е спасен от отчаяние, от намеса, от насмешливо наблюдение. Тя грешеше за това, както грешеше и за външността си, макар в испанската мургавина на лицето ѝ да имаше намек за белота – като на дим, облак или мляко. Сега Никола се залови да се взира в един ученик, докато той не ѝ отстъпи мястото си като същински сомнамбул. Тя гордо се настани и впери поглед право напред.
Час и половина, прекаран в топлото прашно помещение на Публичния архив на Мерилибоун Хай Стрийт, ѝ даде всички нужни знания за Уокър Клинч. Знаеше, че данните ще са там, и те, естествено, бяха там, при това в изобилие. После отскочи до галерията „Колекцията Уолъс“, където направи покупка за двайсет пенса – пощенска картичка. На нея бе изобразена пълна броня – тенекиената душа на робо-воин, убит в далечното минало. На обратната ѝ страна бе изписан следният текст:
„Скъпи Гай... Защо се появявам ли? Само за да ти кажа, че съм добре. Не че има значение, за толкова време човек привиква към опустошаващата самота. Не съм лишена от занимание. А и винаги мога да си седя и да гледам дъжда, да наблюдавам бедните птички как стават все по-болни. Без сълзи!