Доколко можех да преценя, песента долиташе нейде отдалече.
И изведнъж песента зазвуча силно и ясно. Излязохме на балкон над някакво заградено пространство — толкова широко, че всички жилища, дето ги знам, можеха да се натъпчат вътре и пак щеше да остане място. Долу имаше светлина, но такова чудо никога не бях виждал — сиянието излизаше от пода.
— Ето го!
Пак нямаше нужда Сим да ми го посочва. Виждах искрящата фигура. Човекът пламтеше в синьо и златисто като огън, само че с объркани цветове. И танцуваше напред-назад, пеейки:
На края на всеки стих той се привеждаше в рязък поклон, а публиката ръкопляскаше и се смееше.
Защото Марси и Кейт не бяха единствените дребосъци там, долу. Имаше още четири, които никога не бях виждал. И нито едно не беше Горняче.
Стихаря затанцува наоколо. Когато спря и всички се развикаха за още, той поклати глава и размаха ръце, като че ли не можеше да говори, а само да обяснява с жестове. Всички се изправиха, застанаха в редица и взеха да подскачат подир него. Целият под беше покрит с разноцветни квадрати. И щом стъпваха върху някой от тях, отдолу блесваха светлини. Дребосъците сякаш играеха някаква игра, но не можех да я разбера.
После Стихаря отново запя:
Той сочеше с пръст поред всеки дребосък в редицата, като че стреляше с горилка. И в същия миг (като в сън на Горняк) те просто изчезваха!
Марси! Не можех да скоча от балкона. Щях да се сплескам долу и ако Марси още бе жива, нямаше да има никаква полза от това. Обаче хукнах наоколо, като се мъчех да открия път надолу. Нямаше път. Пък и какво ли щях да правя там? Стихаря също бе изчезнал.
Сим трополеше подир мен. Вече бяхме обиколили половината сграда и още нямаше път надолу. После видях каквото търсех и по-скоро се изтърколих, отколкото се спуснах по вътрешните стълби. Когато най-после нахлух в пустата зала, там нямаше нищо — съвсем нищо!
Аз дори коленичих и опипах квадратите, където бяха стояли дребосъците, натисках ги с надеждата, че може да са врати, които се отварят под жертвата. Но плочите стояха здраво. Тогава взех да се чудя дали не съм откачил като Горняк — без никакви хапчета. Просто стоях, държах се за главата и се мъчех да мисля.
— Видях ги, бяха тук… и после ги нямаше — Сим подритна един от квадратите. — Къде отидоха?
Щом и той го бе видял, значи не бях откачил. Но отговор трябваше да има. Отчаяно се мъчех да си припомня всичко — оная шантава песен, после танца, после пак шантава песен…
Изправих се. Не вярвах изведнъж да съм полудял, трябваше да мисля, и то незабавно. Нямаше смисъл да мечтая как ще спипам Стихаря и ще блъскам главата му в пода.
— Слушай, Сим. Те излязоха по някакъв начин. А щом има врата, значи можем да я отворим. Трябва да разберем как стана всичко. Аз ще стоя тук да наблюдавам. Ти бягай обратно и доведи всички момчета. Когато Стихаря пак се появи, искам да го спипаме!
— Комай не е много умно да стоиш тук сам, Лю.
— Ще се прикрия. Но не искам да го изтърва, когато се върне. Ще мога да го проследя, докато пристигнете.
Сигурно не беше много умно, но по-добър план нямах. Бях решил да се разхождам по плочките, докато се случи нещо, та да открием пътя към мястото, където бяха Марси и другите дребосъци.
Сим потегли. Знаех, че е доволен да се измъкне от това място, но щеше да се върне. Сим никога не е оставял другаря си в беда. А междувременно не биваше да стоя със скръстени ръце.
Затворих очи. Понякога, ако си напрегнеш ума, можеш да видиш нещата като на картинка. Ето… шестте дребосъчета… и пред тях Стихаря танцува напред-назад, пъстрият му костюм блести… и пее за Лондонския мост…
Отново отворих очи и внимателно разгледах плочите. Тук, тук и тук преди малко седяха или клечаха дребосъците. А той стоеше ето там. Вдигнах ръка, сякаш посочвах на някого другиго.
Лондонският мост? Лондон беше друг град… някъде… е, някъде далече оттук. Когато затворили всички градове, за да ги предпазят от лошия въздух… кой знае, сигурно известно време са си говорили по телевръзката. После станало безсмислено — нали всички били еднакво зле.