За нейна изненада присъстващите жени започнаха да аплодират. Затова пък тримата слуги от бастиона, наречен Маунт Хок, замръзнаха. Норт огледа подред всички и вдигна ръка. Незабавно настъпи тишина.
Господарят на имението хвърли поглед към Каролайн, която в този момент го гледаше с най-обожаващите очи, които някога бе виждал насочени към себе си, и забрави какво искаше да каже. Единственото му желание бе да целува изцапаното й лице и да вдигне нагоре измърсената и рокля. Искаше да усети прашните й ръце по тялото си и краката й — обгърнали кръста му. Искаше, вдигнал я, да прониква в нея, а тя да отмята назад глава и да вика от удоволствие.
— Нейно височество е напълно права. Мисис Мейхю е не по-малко права. Каквото и да е ставало в миналото тук, в Маунт Хок, с това вече е свършено. Никога повече да не сте се обърнали към виконтеса Чилтън с „вие“ или „мис“, или „мадам“. Тя е „Ваше височество“ или „милейди“. Маунт Хок се връща към нормалния живот и, с Божията благословия, в него ще има деца, а не само единственият задължителен наследник на рода Найтингейл. Искам да помислите добре върху това. А сега излезте. Пийнете по чаша бренди, както ви предложи мисис Мейхю, и запомнете добре: Маунт Хок ще се върне отново в това, което е бил преди времето на дядо ми.
Изпънати като струни, тримата слуги се изнизаха и след друг през голямата врата на вестибюла. Каролайн внезапно изтръпна от спомена за супата от говежди опашки, причинила неразположението на Алис. Спомни си и ужасяващото лице зад прозореца. Всичко това й понамирисваше на чудовищна злонамереност. О, разбира се, че не беше права. Не трябваше да мисли подобни неща. Това бяха просто възрастни мъже, изправени пред промени, които никой от тях не можеше да приеме, поне засега. Мисис Мейхю все пак не трябваше да им натрива носовете, не трябваше да се подиграва с губещите.
Мисис Мейхю направи реверанс към господарката си и подбра Хлое и Моли да си вършат работата. Мери Патриша каза, че й е време да продължи с грижите си за Алис и кимна на Норт с усмивка на задоволство.
Той обаче отново съзерцаваше с отнесен вид портретите.
— Каролайн, защо мислиш, че не са нарисували портрета на майка ми дори когато е била младоженка?
Затвори за миг очи и продължи:
— Впрочем не е нужно да си блъскаш главата в търсене на отговора, защото го знам. Дядо ми е бил още жив, когато баща ми се е оженил за майка ми. Позволил й е да дойде тук само веднъж, така поне пише в проклетия дневник, а после я изритал оттук. След моето раждане, както всички останали съпруги от дома Найтингейл, тя сложила рога на баща ми и той я прокудил. Спомням си как ми повтаряше непрекъснато, че била уличница и че трябвало да я забравя. Казваше, че умряла и си го заслужавала. В главата ми все още са непрекъснатите им скандали. Бях малък, но ги помня добре. А после майка ми изчезна завинаги. Не си спомням да съм живял в Маунт Хок преди този ден. Колко мразех това място и как исках тя да се върне… Когато дядо ми най-после се спомина, нищо не се промени, защото междувременно баща ми изцяло се беше превърнал в негово копие.
— Толкова съжалявам, Норт… — Тя го прегърна и го притисна силно към себе си. — Но нещата са по-различни вече, ще ги направим по-различни.
— Защо беше в дъбовата горичка с доктор Трийт?
Каролайн го погледна право в очите, без да мигне, и отвърна спокойно:
— Тази бележка, която ти е пратил някой идиот, за да ти каже, че ще се срещам с любовника си… Нима й повярва, Норт?
— Не.
— Ти не си нито баща си, нито дядо си или прадядо си, така, както и аз не съм някоя от онези нещастни техни съпруги.
— Знам.
— Доктор Трийт искаше да поговори с мен насаме, затова ме последва, когато излязох от Маунт Хок. Той много настояваше да ми разкаже за Нора Пелфорт, за това, колко добра приятелка му била след смъртта на леля Елинор. Не искал да си направя погрешни изводи, когато науча от някой друг за Нора Пелфорт. Доктор Трийт е напълно отчаян, Норт. Опитах се да го убедя, че го разбирам, а той ме целуна но бузата и ми каза, че щял да бъде много щастлив, ако съм му била станала племенница.
— Благодаря ти, че сподели това с мен, Каролайн.
— Щях да го сторя по-рано, но забравих всичко, когато започна да ме целуваш. Изцяло си обсебил съзнанието ми, Норт. Знаеш ли, колко хубаво ми беше с теб в горичката, с промъкващите се през листака слънчеви лъчи. Усещах тяхната топлина върху лицето си, когато ти беше отгоре ми. Може ли да съществува нещо по-прекрасно от това?