Беше много късно. Каролайн четеше на първия етаж, в библиотеката. На свещника до лакътя й горяха запалени няколко свещи. Беше облечена в топъл яркочервен пеньоар и се надяваше мъжът й да бъде истински възхитен от него и да пожелае да го огледа отблизо, може би дори свален от гърба й… Норт вече й липсваше, а беше излязъл само преди три часа, за да отиде в имението на сър Рафаел Карстеърс. През последните три дни бе валяло здраво и една от калаените му мини се бе наводнила. По този повод се събираха собствениците и управителите и на други две наводнени мини.
Каролайн не искаше да лежи сама в огромното легло. Без Норт в него й беше студено и самотно. Щеше да го чака тук, в библиотеката, четейки една от многобройните версии на историята за Тристан и Изолда — тази, написана от Готфрид Страсбургски по време на царуването на жестокия крал Джон.
Тази история за обречените любовници беше по-мрачна и грозна от историята, написана от Малори. Тук единственият персонаж, заслужаващ уважение и съчувствие, бе крал Марк. Търпеливият и добродетелен крал, който само заточил племенника си и невярната си съпруга, вместо да разсече на две Тристан и да забие нож в гърдите на Изолда. Каролайн беше сигурна, че ако бе на мястото на крал Марк, с огромно удоволствие щеше да удуши предателите. Да, но митът бе по-омекотен и с много по-дълъг живот, защото в него изкусно се преплитаха всевъзможни класически теми: за трагичната любов и за предателството, за бързо отлитащия триумф и за смъртта.
Тази история би могла да се приеме и като история на всички мъже от рода Найтингейл — от прадядото на Норт до наши дни. Колко благородни и колко находчиви трябва да са се мислили те, за да се сравняват с митичния крал Марк Корнуолски и да твърдят, че дворът му се е намирал тук, а не по южното крайбрежие, близо до Фой, както разказва легендата.
Добре че поне не се бяха докосвали до крал Артур и бяха оставили този богат, надарен с вълшебни свойства персонаж да живее и умре в Тинтейджъл. За разлика от крал Артур, легендата за който беше всеизвестна, малцина се интересуваха от нещастния крал Марк, невярната му съпруга й буйния му племенник. Каролайн смяташе, че крал Артур е прекалено силна и известна фигура, за да могат мъжете от рода Найтингейл да посегнат на него. Затова пък милостивият крал Марк, всъщност един безволев мухльо, беше много по-достъпна храна за фантазиите им.
Каролайн предпочиташе предците на Норт да си бяха избрали за свой идол крал Артур, защото той беше издръжлив, за разлика от слабия нежен крал Марк. В крайна сметка той също е бил предаден от своята кралица и от рицаря Ланселот.
Каролайн се зачете отново. Беше й доста трудно да се справя със средновековния френски, на който бе написана историята, но все пак успя да разбере, че Тристан, след като бил заточен с Изолда, се заклел да бъде с нея „едно сърце, една душа, едно тяло, един живот“. Добрият стар Тристан обаче срещнал друга Изолда и се влюбил в нея.
„Толкова струва мъжката вярност“ — заключи ревностната читателка. Тя се прозя и започна да търси други подробности за Тристан, събирани благоговейно от представителите на рода Найтингейл. Прочете за намеренията на Изолда да убие слугинята си, защото знаела за любовното биле, и продължи с разказа за невероятното великодушие на крал Марк. „Ако бях на негово място, помисли си отново Каролайн, щях да обезглавя двамата любовници, вместо да ридая, да им прощавам и да ги заточвам.“
Младата жена чете, докато очите й започнаха да се премрежват. Беше сигурна, че голяма част от историята, ако не и всичко, бе рожба на богатата фантазия на Готфрид. Но очевидно в Средновековието, колкото и глупаво да й се струваше това сега, бяха приемали тази легенда за истина. Книгата падна от ръцете в скута й, а оттам се хлъзна върху килима.
Каролайн се събуди от ужасяваш крясък.
Тридесета глава
В следващия миг скокна, вдигна полата си до коленете и хукна към вестибюла. Спря рязко на прага, втренчила поглед в разкрилата се пред нея картина. Оуен беше възседнал Бенет Пенроуз и го разтърсваше с всичка сила, а носле започна да блъска главата му в бледозлатистия мрамор. Бенет се опитваше да се освободи и крещеше като човек, съзнаващ, че от това зависи животът му. В този миг Каролайн се почувства изключително горда от братовчед си.
— Оуен! Великолепен си, но трябва да спреш, иначе ще го убиеш.
— Той си го заслужава, мръсникът му с мръсник!
И отново блъсна главата на съперника си в мрамора.
— Прав си, но не искам да увиснеш на въжето заради това.