Ръцете му обгърнаха Каролайн и той я притисна към себе си. Опитваше се да я успокои, да я утеши, като галеше косите й, говореше безсмислени неща и я полюляваше леко в прегръдките си.
Най-после тя вдигна глава и се отдръпна малко.
— Вие сте знаел — рече тя. — Знаел сте, а не ми казахте нищо.
— Нямаше как да го сторя. Тръгнахте си толкова ненадейно…
— Тя е мъртва, лорд Чилтън. Не, не само мъртва — някои я е убил. Не мога…
Младият мъж допря връхчетата на пръстите си до устните й.
— Шшшшт, вие сте изтощена. Елате в библиотеката да се стоплите. Глътка бренди и малко храна ще ви бъдат от полза. Елате.
Кум се обади току зад гърба на господаря си. В гласа му звучеше неодобрение. Навярно така би реагирал и баща му, ако беше присъствал на току-що разигралата се сцена… Не, Норт нямаше намерение да мисли за това точно сега.
— Ще донеса нещо за хапване, милорд, макар да се съмнявам, че мистър Полгрейн има кой знае какво в кухнята.
— Благодаря, Кум. Донеси каквото има. А сега, мис Дъруент-Джоунс, елате с мен.
Видя как тя свали пелерината си и я сгъна бавно и внимателно, сякаш опитвайки се по този начин да се съвземе. След това я постави на облегалката на един стол. Въздъхна, все така без да го погледне. Наблюдаваше я как механично приглажда гънките на наметало то, очевидно без да си дава сметка какво върши. После младата жена се приближи до камината, сложи още една цепеница вътре, разбърка жарта с ръжена и протегна длани към пламъците. Застана пред тях абсолютно неподвижно, без да произнесе и дума. Тази тъжна сянка не приличаше ни най-малко на момичето, с което се беше запознал съвсем наскоро, което бе седяло в скута на Маки, изтъкано от усмивки и очарование, и което после бе изпило бирата и бе кашляло, докато лицето му бе станало мораво. Норт затвори тихо вратата на библиотеката, за да не излиза топлината, после се обърна, без да знае какво да каже. Каролайн беше избягала от настойника си, за да отиде при леля си Ели, само за да открие ужасната трагедия.
Той продължи да мълчи и да я наблюдава, докато Кум внесе поднос със стар сребърен чайник, който бе по-нащърбен от сипаничавото лице на майор Дени от Дванадесета Линкълнширска пехота. Чашките и чинийките бяха толкова стари и очукани, че би трябвало да бъдат раздадени на бедните още преди петдесет години. Колкото до храната, тя се състоеше от две филии хляб, плесенясали по краищата, купичка втвърдена сметана — по-скоро жълта, отколкото бяла, и една кифла, която би могла да се използва по-скоро като оръжие отколкото за ядене. Вбесен, Норт изгледа красноречиво Кум, който обаче вдигна безпомощно рамене, без да го погледне. Младият мъж сдържа словоизлиянията си Последното, от което се нуждаеше гостенката му, беше да слуша виковете му по адрес на иконома.
Той напълни с чай чашите, но не можа да й предложи нито захар, нито лимон, нито мляко, тъй като такива нямаше на подноса.
— Благодаря — каза Каролайн и отпи от топлия си чай.
В следващият миг тя се закашля и припряно затисна със салфетка устата си.
— О, Боже, извинявам се, но чаят, ъ-ъ, е…
Норт отпи предпазливо и помисли, че езикът му ще окапе. Вкусът на този така наречен „чай“ напомняше застоялата питейна вода на корабите на Негово величество. Наистина отвратително.
— Съжалявам — каза Норт и взе чашата й. — Стойте тук и си почивайте. Ще ви донеса нещо друго.
Смяташе да отиде в кухнята и да срита порядъчно ония задници, но реши, че е по-добре да не я оставя сама, поне засега. Беше прекалено пребледняла и съкрушена. Извади бутилка бренди от шкафа.
— Ето, брендито ще ви стопли много по-добре от това, което моят готвач разбира под „чай“.
Каролайн отпи бавно. Очевидно беше понаучила нещичко от бирата на Маки. Цветът на лицето и започна бавно да се възвръща.
— Не беше зле. Не беше и такова сериозно изпитание като бирата на Маки. Всъщност не беше толкова сериозно затруднение и като чая. Никога досега не съм пила бренди.
— Приемете го просто като лекарство — каза той. — Ще хапнете ли от кифлата?
Тя хвърли поглед към тестеното изделие върху подноса, после погледна смутено домакина си и бавно поклати глава.
— Не, благодаря, но не съм гладна.
Прииска му се да изрита всеки един от прислугата си още по-силно, отколкото бе възнамерявал само пет минути по-рано.
Младият мъж се загледа известно време в огъня, след което рече: