— Исках да ви предупредя, но нямах представа кога ще пристигнете, нито пък къде ще отидете първо. Наминах в Скрилейди Хол, но заварих там адвоката, някои си мистър Броугън, и мисля, че не бях особено желан. Съжалявам за леля ви. Много харесвах Елинор Пенроуз. Дойде в нашия край, когато бях десетгодишно момче, и веднага се превърна във всеобща любимка.
— Очевидно не на всички.
Сълзите й потекоха отново, но Норт остана на мястото си, без да казва нищо.
— Мисис Фрийли от страноприемницата в Гунбел каза, че вие сте я открили.
— Така е. Слушайте, мис Дъруент-Джоунс, вие сте много уморена. Късно е да се връщате в Скрилейди Хол. Тази нощ ще останете тук, а утре ще ви придружа дотам.
За негово удоволствие тя се усмихна, макар и криво.
— Може ли да се пие бренди и на закуска?
Лорд Чилтън отвърна на усмивката и, чувствайки се странно.
— Чаят за закуска ще бъде чудесен, обещавам ви. Ще си поговоря сериозно с готвача във връзка със съдовете и всичко останало.
— Помислих, че икономът ви ще затръшне вратата в лицето ми. Съжалявам, че го заплаших с пистолета, но не знаех какво друго да направя.
— Той си го е заслужил, ще преживее шока. Колкото за държанието му, единственото, което мога да кажа, е, че в Маунт Хок не е имало жена от много отдавна. Предполагам, че двамата с готвача са били напълно объркани и не са знаели как да постъпят.
— Готвач ли?
— Да. Мистър Полгрейн е моят готвач.
Норт видя, че гостенката му потръпна, въпреки че стоеше до огъня, и се изправи.
— Извинете ме за момент, мис Дъруент-Джоунс Трябва да предупредя Триджийгъл да приготви спалня за вас.
— Триджийгъл носи ли пола?
— Не, той е мъж и се казва мистър Огъстъс Триджийгъл. Както вече ви обясних, тук от много отдавна не е имало жена. Това е къща изключително на мъже.
— О, съжалявам. Това сигурно ви създава много трудности.
— Всъщност не — отвърна лаконично той, но се усмихна веднага, за да смекчи думите си.
Отново усмивката се появи прекалено лесно върху устните му и Норт си помисли: „Тя ме съжалява за това, че из коридорите ми не се мъкнат жени; че тук няма разни особи, които да душат въздуха, за да се уверят, че е достатъчно приятен за нежните им ноздри; които да кудкудякат неуморно по повод на всяка незабележима дупчица по чаршафите и които непрекъснато да се тревожат, че камините били почернели… А аз й се усмихвам на всички тези приказки.“
Искаше му се да й обясни задоволството си, че Бог му бе спестил това, което беше напълно в реда на нещата за другите мъже — като например за приятеля му Маркъс Уиндъм. Но не и за него. Естествено не й каза нищо. Откри, че отново й се усмихваше, а тя беше почти заспала и дори не забелязваше, че е свидетел на подобно рядко явление — лорд Чилтън не е мрачен.
Остави я така, отпусната в стола си край камината, и отиде да потърси Триджийгъл. Той беше възрастен мъж, висок и строен, с непривично гъста за годините си бяла вълниста коса и с толкова красиво лице, че човек би могъл да извърши убийство, ако това би могло да му помогне да се сдобие е подобна хубост. Норт се надяваше, че Триджийгъл все още не беше паднал под масата от огромното количество гунбелска бира, която поглъщаше всяка вечер, и че би могъл да различи чистите чаршафи от нощното гърне.
Триджийгъл обаче като че изобщо не беше пил и капка бира. Той беседваше с Кум и Полгрейн. Всички бяха застанали около огромната дървена маса и Полгрейн бършеше случайно останали трошички по вече чистата й повърхност. Норт застана на вратата, загледан в тези хора, които познаваше от дете, по-точно откакто бе дошъл да живее тук на петгодишна възраст. След това се изкашля, а в устата му напираха не съвсем благи думи.
— Милорд — обади се Кум с мазен глас, като някой калайджия, продал току-що с добра печалба стоката си.
Спусна се към господаря си, като пътьом обърса ръце в престилката на Полгрейн.
— Всичко задоволително ли беше?
— Не, не беше. И всички вие го знаете много добре. За колективната ви грешка обаче ще говорим утре. Триджийгъл, трябва ми спалня за нашата гостенка.
— Но, милорд, тук няма спалня!
— Не бъди глупак. Кум. Тази къща е по-голяма от селото. Има поне двайсет спални, по дяволите отвратителния ти инат!
— Всичко това е много добре, милорд — отвърна Триджийгъл, като се изправи с всичките си сто и осемдесет сантиметра, — но мистър Кум е прав. Нахранихме младата дама. Помогнахме й достатъчно. Но да остава тук? Това би било нещо нечувано, милорд! Невъзможно. Това е дом на джентълмени. Нашата репутация ще…
— Нашата репутация ли? Какви са тези невероятни глупости? Млъкнете и ме чуйте! Това е племенницата на мисис Елинор Пенроуз. Току-що е разбрала, че леля й е била убита.