— Не, не е заради това — отговори тя със задавен от сълзите глас. — Той е само един червей, нищо повече. Ако се наложи, ще го убия. Съжалявам. Но когато ме завихте с одеялата — начинът, по който го направихте, ми напомни за майка ми. А после пригладихте назад косите ми, потупахте ме по бузата и погалихте веждите ми. Толкова време мина оттогава, когато бях малко момиченце… Толкова отдавна беше…
Тя заплака още по-горчиво, а той все така я притискаше към себе си и чувстваше самотата й. Ето че сега бе изправена пред нови мъки и трагедии. Каролайн отново се отдръпна, подсмръкна и каза:
— Простете, че ви измокрих. Държах се толкова глупаво. Аз не плача, наистина никога не плача, това е само загуба на време.
— Не бъдете глупава, Каролайн. Сълзите пречистват духа и тялото и ни помагат да вникнем в същността на нещата. Животът е истински хаос. Няма нищо, ако поплачем от време на време. Това връща нещата в нормалното им русло.
Тя стоеше безмълвна. После каза с въздишка:
— Прав сте. Като че ли не съществува друг начин да се спрат спомените, когато те налегнат с пълна сила. Когато те залеят. Още веднъж ви благодаря, Норт.
— Добре ли сте вече?
— Напълно.
Този път той не придърпа нагоре одеялата, когато я сложи да си легне отново. Само леко я потупа по бузата, но защо — не знаеше.
След като Норт внимателно затвори вратата след себе си, Каролайн стана и съблече роклята си. Беше без надеждно измачкана, а нямаше друга. Приглади я колкото можа и я метна върху облегалката на един стол. Легна отново по гръб и кръстоса ръце под главата си. Усети, че очите й отново се пълнят със сълзи, и ги затвори. Начинът, по който този мъж беше придърпал завивките до брадичката и, я беше сломил; като че майка й, чието лице тя дори вече не можеше да си представи ясно, се беше върнала за момент. Но тези спомени не бяха от такова значение пред неотдавнашното убийство на леля Ели. Кой можеше да е сторил това? Като че ли вече нищо в живота и не беше както трябва, особено фактът, че лежеше в дома на някакъв човек, с когото се бе запознала едва преди една седмица.
Какво щеше да прави?
Знаеше, че видът й можеше да уплаши някого, но поне да беше чиста. Когато се събуди, намери на кръглата маса купа с все още топла вода. Съблече долните си дрехи и започна да отрива тялото си с натопена във водата кърпа. Четири дни без прилично измиване бяха наистина прекалено дълъг период. Искаше й се призрачният слуга вместо тази купа да бе донесъл вана, за да може да се изкъпе като хората. Но след посрещането, което бе получила предишната вечер, Каролайн беше наясно, че и този съд с вода бе трудно направен компромис.
Тя заслиза бавно по огромното стълбище, достатъчно широко, за да могат по него да се разминат три дами в царствени одежди. От тавана висеше великолепен полилей, който два етажа по-ниско се спускаше на около три метра и половина над вестибюла. Златото, с което беше орнаментиран, изглежда бе в доста голямо количество. Това истинско произведение на изкуството беше излъскано до блясък, дори свещите изглеждаха така, сякаш бяха полирани.
Каролайн се спря за миг на стълбите и се огледа. Намираше се в една великолепна стара къща. Не, по-скоро приличаше на замък, постепенно превърнал се през вековете в господарския дом на имението. В същото време си оставаше замък и излъчваше типичното за него величие. Вестибюлът, който изглежда беше построен столетия преди големия салон, беше дълъг и тесен, но тесен само в сравнение с огромните размери на сградата. Никога досега не се беше чувствала така. Изпитваше нещо много странно, докато разглеждаше наоколо. Нещо като копнеж, някакво усещане, че това й е познато. Тя поклати глава, но не можа да се избави от особеното си настроение.
Стените на вестибюла бяха покрити с портрети на мъже — само мъже. Тя се вгледа по-внимателно. Наистина, нямаше никакви жени. Колко необичайно.
Нима нямаше никакви картини на благороднички? Все пак всички тези мъже бяха раждани от жени, които бяха, поне Каролайн така си мислеше, законни съпруги. Не можеше да не бяха живели тук поне известно време. Всичко това беше много, много загадъчно.
— Добро утро.
Домакинът й стоеше в долния край на стълбището, облечен в кожени бричове, елегантни лъснати ботуши, стигащи до над коленете, бяла ленена риза, отворена на врата, и светлокафяво сако. За първи път Каролайн го видя като мъж и той й се стори изключително красив. Тъмната му коса беше дълга, прекалено дълга, за да бъде в крак с модата. Но на него, господаря на тази огромна постройка, която сигурно щеше да си остане замък до свършека на света, тук, в дивия Корнуол, тя му стоеше съвсем добре. Каролайн бе изненадана, че Норт й се стори толкова възхитителен. Това я смути. Внезапно си спомни двата пъти, когато този човек я беше прегръщал, докато плачеше. И в двата случая, и тогава, когато я бе завил, се беше държал като нежна дойка.