Норт не каза нищо. Той просто изчака Каролайн да се овладее, преди да я поведе към трапезарията.
„Нека си мисли, че този сълзлив пристъп е от проклетата болка в крака ми. Така е хиляди пъти по-добре, отколкото да ме съжалява.“
Девета глава
Каролайн се постара да изпита поне капчица съчувствие към младия мъж, седнал край яркия огън в трапезарията в Скрилейди Хол, свел глава и отпуснал ръце между коленете си. Безуспешно. Тя призова отново поизчерпаните си запаси от търпение. Не и беше лесно, защото й се искаше го зашлеви през лицето.
— Братовчеде Бенет — закуцука към него Каролайн, — знам, че ви е трудно. И на мен не ми е лесно. А сега елате да пием чай. От него ще се почувствате по-добре. Мистър Броугън е дошъл да поговорим за завещанието на леля Ели.
— На кого му пука за скапаното й завещание? — отвърна Бенет, без да я погледне. — Искам да видя завещанието на чичо си. То е важното, а не нейното.
— Защо? Чичо ви умря преди пет години. Той остави цялата си собственост на своята съпруга, леля Елинор.
— Не вярвам на това. Никога не съм го вярвал. Аз съм единственият му наследник от мъжки пол. Би трябвало да е оставил всичко на мен. Навярно тя е фалшифицирала документите. Сигурно е наела мистър Броугън за целта си и е станала негова любовница, за да изпълни желанията й.
Търпението на Каролайн се изчерпваше със заплашителна скорост. Тя отвърна остро:
— След като сте мислел така, защо не сте реагирал още навремето?
— Бях само на двайсет и три, когато чичо умря. Кой щеше да ми повярва? Нямах нито пари, нито важни приятели. Всички вярваха на проклетата вдовица. Тя е проститутка, не го ли знаехте? Обзалагам се, че е спала дори с мистър Броугън, гадния съсухрен стар корнуолец. Бас държа, че живее в хралупата на някое дърво, а не в къща.
— Да, и без съмнение вършее житото при пълнолуние, А сега, Бенет, ако обичате, мерете приказките си, и престанете да се държите като глупак, или по-добре изобщо мълчете. Защо треперите така? Зимата още е дошла, нито пък вали сняг. Господи, изобщо не е студено.
— Достатъчно е студено в това диво и затънтено място — обърна се най-после той, за да я погледне, след като се изправи. — Боже, колко мразя това място с неговите диви голи скали и скапани грозни калаени мини! Това е най-неприятната местност по лицето на земята, мразя я, чувате ли ме?
— Аз пък мисля, че това е най-красивото място на земята, Бенет. Така че, както виждате, вашето мнение е само едно от многото. А тези мини се експлоатират от векове, дори отпреди идването на римляните. Те осигуряват работа за хората. Не бъдете толкова критичен, братовчеде.
— Така и не мога да разбера какво се е случило с крака ви, нито как стигнахте дотук, нито защо не носите каквито и да са дрехи, нито пък защо не ви съпровожда някаква жена. Второ, доведе ви виконт Чилтън, известен с дяволската си репутация. Този субект е тъмен и мрачен като герой на Байрон. Всички местни госпожици са загубили ума си по него, но той се занимава само себе си и при това е зъл. Откъде го познавате? Всичко това е доста непристойно за вас, Каролайн.
— Историята е много дълга и несъмнено ще ви отегчи, тъй като единственото, за което действително искате да говорите, е как сте бил измамен и колко мразите Корнуол. Не, не казвайте нищо, братовчеде. Мистър Броугън е тук. Скоро ще разберем какво съдържа завещанието на леля Ели. Вие фигурирате в него, иначе нямаше да ви поканят да дойдете. Хайде сега, постарайте се да не забравяте напълно добрите си маниери.
Братовчедът Бенет беше красив млад мъж, с руса като на ангел коса и с прекрасни сини очи. Каролайн го беше поопознала предишния ден — бяха й нужни само тридесетина минути, — когато той бе започнал да показва истинските си чувства: предимно гняв и обида. Тя го погледна, както беше отпуснал долната си устна, и й се прииска да го срита. Навярно леля Ели беше оставила всичко на него. В крайна сметка Каролайн вече беше наследила достатъчно и нямаше нужда нито от Скрилейди Хол, нито от повече пари, и леля й прекрасно знаеше това.
Мистър Броугън, човек с бледа кожа от годините, прекарани на затворено, и с прошарена коса, ги покани с жест да седнат.
— Завещанието на Елинор Пенроуз е съвсем кратко, поне в началото — каза той, докато развързваше тънката панделка и оправяше документа. — Преди две години моята клиентка му помоли да изготвя текста. Като се изключи онова, което мисис Пенроуз е оставила на прислугата и за някои благотворителни пели, всичко останало от парите й е за вас, мис Дъруент-Джоунс А те никак не са малко.