— Да, милорд.
— А сега излез оттук, Кум.
— Да, милорд.
Младият мъж изчака вратата да се затвори, след което бързо се приближи до нея и я заключи. Обърна се да я погледне, нея, това момиче, накарало го да почувства неща, които не бе предполагал, че могат да му се случат. Тя стоеше права, с ръце край тялото, гърдите й все още се издигаха, устните й все още бяха леко разтворени. Отчаяно му се искаше да се върне при нея, да я притисне към себе си, да я целува — по устата, по шията, по гърдите. Носеше свежа зелена шапка за езда, украсена с перо, което се виеше около лицето й. Тъмнозеленият цвят подхождаше великолепно на очите й. Кичури от гъстата й кестенява коса висяха по врата й. Имаше вид на пияна. Норт се запита дали и той не изглеждаше по същия начин. Господи, трябваше да намери начин да се откъсне от нея. Опитваше се да се овладее.
— Каролайн, съжалявам.
— Само това повтаряш, Норт. Изобщо не е необходимо. Няма защо да съжаляваш, защото аз изобщо не съжалявам. И тъй като аз съм девицата тук, тази, чийто опит се простира до това, което ти й подхвърляш неохотно в малки количества, не е ли редно най-голямо значение да имат моите желания?
— Не, ти нямаш капка разум. Една девственица би трябвало да пищи възмутено и да кръстосва ръце пред гърдите си. Би трябвало да зашлеви мъжа, който е постъпил спрямо нея така, както току-що постъпих аз… А не да стене и да ме притиска, като че от това зависи животът й, както правиш ти, и да се гали, и да притиска корема си към моя… Каролайн, ти си луда. Ще останеш ли за обяд, за да се запознаеш с нашите съседи?
— Естествено — отвърна тя и се опита да пооправи дрехите си.
Приближи се до камината, прибра и приглади косата си, като се гледаше в огледалото.
— Колко мило от твоя страна, че беше така снизходителен да ме поканиш.
— Не исках да го правя — каза той и взе ръката й. — Но не виждам друг изход. Ако си тръгнеш, без да ви запозная, те ще си помислят, че си ми любовница, някаква незначителна жена. Ти също си им съседка. Трябва да се запознаеш с тях.
— Да — отговори Каролайн и му се усмихна така, че на Норт му се прииска едновременно да я целуне и да я удари. — Сега вече разбрах, макар да не съм сигурна, че само преди няколко минути щях да схвана нещо толкова заплетено.
Каролайн си тръгна от Маунт Хок към четири следобед. Беше валял дребен дъждец, но сега вече слънцето се показваше плахо зад облаците. Младата жена подкара Реджайна към Сейнт Агнес Хед. Там слезе от гърба на кобилата и се отправи към края на скалата. Спря и се загледа в развълнуваното море, чиито вълни се разбиваха в черните камъни. Водните пръски се издигаха високо нагоре.
— Кой постъпи така с теб, лельо Елинор?
Реджайна изцвили тихичко зад нея.
Каролайн въздъхна и започна да се движи по края на скалата, внимавайки да не стъпва на пръстта, която изглежда се бе размекнала доста от дъжда. На петдесетина метра от мястото, където беше наръгана леля й, тя откри някаква пътечка, която водеше надолу, към огромния плаж, който й беше показал Норт. Мястото приличаше на огромен полумесец, обграден от високи голи скали. Бавно и много предпазливо тя започна да слиза по тясната пътека. Беше осеяна с по-големи и по-малки камъни, някои от които трябваше да отмества, за да си проправи път. По тази пътека не беше минавал никой, вероятно от лятото, когато по нея слизаха децата, за да се къпят. Бяха й нужни десетина минути, за да стигне до брега. Пясъкът беше мокър от започналия прилив. Всичко изглеждаше мрачно и мръсно, може би защото нямаше слънце, което да подсили и освежи цветовете. Навсякъде бе осеяно с коренища и камънаци Плажът беше наистина много дълъг и широк и във вътрешната си част се губеше под тъмната сянка на скалите. Каролайн се запита доколко навътре под тях се простираше пясъчната ивица. Следващия път трябваше да дойде със свещ, за да разучи това. Скалите бяха глинесто-песъчливи и това обясняваше защо се бяха изронили толкова много. Тя се обърна и се загледа към морето. Приливът сигурно заливаше по-голямата част от брега, може би водата стигаше чак до скалите.
Разположи се на един голям черен камък и притисна колене към гърдите си. Беше доста хладно, но въпреки това й беше приятно. Наблюдаваше търкалящите се вълни, никоя от които не си приличаше с друга. Всички те обаче свършваха по един начин, когато достигне ха брега — плисваха се възможно най-далеч, като част от тях попиваше в пясъка, а останалата се връщаше в морето.
Каролайн не искаше да губи времето си в колебания, не искаше да остави животът й сам да си теме, вместо тя да го управлява. Не й допадаше да бъде като мистър Трибо, който очевидно не беше направил кой знае какво. Желаеше тя да управлява съдбата си. Не искаше животът да й се изплъзне и да я остави да съжалява за нещо. Мъжът, когото искаше повече от всичко друго на света обаче, като че не чувстваше към нея друго, освен сладострастие. И въпреки че тя се бореше за този човек с всички сили, като че нямаше особени надежди. Въздъхна и притисна още по-силно коленете към гърдите си. Пред очите й един крив рак повървя малко и след това се зарови в пясъка.