В един часа през нощта Норт седеше в леглото си и четеше тънкия том, който му бе дал Триджийгъл. Не можеше да повярва на очите си. Маунт Хок беше дом изключително на мъже и това винаги го беше учудвало, но баща му бе реагирал много остро на всичките му въпроси, когато беше момче. Като дете беше питал за майка си, но получаваше неизменно отговор, че била мръсница, уличница и че вече била мъртва, нещо, което била заслужила напълно. Тогава не беше разбрал думите, но ядът и горчивината в тях не му бяха убягнали. Не беше питал често за майка си след петгодишната си възраст, когато след нейната смърт с баща си бяха дошли да живеят в Маунт Хок.
Лорд Чилтън се облегна назад и затвори очи. Написаните от баща му думи изгаряха съзнанието му: „Мъжете от рода Найтингейл не страдат като другите хора, веднъж разбрали, че са по-различни от тях. Някога не вярвах на думите на моя баща и на неговия баща, но сега вече знам, че са били прави. Аз поне успях да създам следващата генерация на рода Найтингейл, следващия виконт Чилтън, а окаяната грешница вече я няма. Всичко ще бъде наред. Ще поучавам Норт и дано Господ да ми помогне той да ми повярва и да ме послуша. Не е нужно и синът ми да мине през всичко, през което минах аз. Ще създаде наследника си и набързо ще се отърве от уличницата, послужила като съд за съзряването на следващия Найтингейл. Ще бъде свободен. Няма да изпита дори за момент тревогите, които сме преживели всички ние. Той ще ми повярва.“
Тези думи бяха написани по времето, когато Норт е бил на пет години. Младият мъж се опита отчаяно да си спомни нещо по-определено от този период, но единственото, което изплуваше в съзнанието му, бяха крясъци, викове и плач, женски плач. Неговата майка ли е била това? Не знаеше. После бе дошъл тук. Бяха му казали, че майка му е умряла. А след това се бяха заредили година след година, изпълнени с мъка и омраза, и злост, и мрак. Какво се бе случило?
Прелисти писанията на дядо си и прадядо си, но не ги прочете. Тези на неговия баща му бяха предостатъчни.
Беше ужасен.
— Милорд.
— Да, Триджийгъл, какво има?
— Почетохте ли това, който ви дадохме вчера?
Норт остави перото и се облегна на стола зад бюрото си. Точно пишеше съобщение за „Таймс“ във връзка с предстоящата си женитба с мис Дъруент-Джоунс.
— Да, запознах се с част от него, частта, която е написал баща ми.
— Разбирам — отвърна Триджийгъл и зачака, изпълнен с надежда, без обаче да казва каквото и да било, тъй като не беше глупав.
— Написаното е напълно в духа на баща ми: гръмки крясъци и проповядване за безчестието на женския род, самосъжаление — с помощта на бутилка бренди. Нищо ново. Очевидно тези качества са се развили допълнително под влияние на дядо ми. Спомням си и за двамата като за безкрайно жестоки и садистични хора, които мразеха всички и които бяха загубили малкото останал им мозък.
— Милорд, той ви беше баща!
— Той беше отвратителен умопобъркан, Триджийгъл! Господи, колко го мразех! Така, това е предостатъчно. След четири дни в Маунт Хок ще заживее графиня Чилтън. Първата от колко време насам? Не можеш да отговориш на този въпрос, нали? Доколкото разбирам, не съм живял в Маунт Хок до петата си година. Майка ми умряла и са ме довели тук. Защо не е живяла тук по време на брака си с баща ми? Аха — никакъв отговор. Никакво обяснение. Какво ли друго мога да очаквам от теб, верния слуга на баща ми? Моята графиня обаче няма да живее скрита като някоя тайна любовница в Лондон или в някое от моите имения. Този дом ще бъде толкова неин, колкото и мой. Ако не можеш да се примириш с това, Триджийгъл, ако който и да е от трима ви не може да се примири с това, в такъв случай — прав ви път.
— Милорд, ние ще останем да ви пазим, да се грижим за вашите нужди и желания.
Норт въздъхна.
— Не трябваше да ти говоря така. Но вече много ми идват приказките по този въпрос. А сега излез, трябва да довърша работата си.
Лорд Чилтън наблюдаваше иконома, който с достойнство се изнизваше от малкия кабинет. Всичко това бяха глупости, но мъжката прислуга вярваше на всяка дума, на всяко твърдение. Беше смаян от привързаността на тримата си слуги към миналото.
След това си спомни шокираното и в същото време заинтригувано изражение на Каролайн, там, на брега, когато я беше накарал да вдигне полите и фустите си и я беше опипал. Той се усмихна и забеляза, че ръката му потрепера. Щеше да я пази. Щеше да бъде добър съпруг. Не бе предполагал, че ще мисли за това като за нещо желано. Можеше да има Каролайн всеки път, когато я пожелае, и това със сигурност бе нещо прекрасно. Тя беше хубава, изглеждаше и страстна, а той я искаше повече, отколкото бе искал която и да било друга жена в живота си. Нямаше повече да му се налага да преживява без жена или пък да има вземане даване с някоя от местните дами.