— Опитваш се да ми кажеш, че единственият ми син няма да може да се справи с мъжките си задължения ли?
— Това би било доста опасно.
— Разочароваш ме, Оуен. От друга страна обаче си прав. Тя е една разглезена безсрамна кучка, високомерно създание, което трябва най-после да разбере кой е господарят тук. Не ми вярва и заради това не вярва и на теб. Жалко, но в такъв случай нямаш никакви шансове.
Каролайн чу как Фолкс си поема дълбоко въздух.
— Много добре, тогава аз ще я взема. Тя ще се омъжи за мен.
— Боже мой, сър! Каролайн — моя мащеха? Та тя няма и деветнайсет!
— Тя е вече жена. Много момичета на нейната възраст имат деца.
— Но това е ужасно! Тя още няма никакви майчински чувства. По-млада е и от мен. И е много силна, сър…
— Както и аз. Нещо повече, синко, това мъжко задължение ще ми достави удоволствие. Не съм толкова стар, че да не мога да го изпълня. И ще бъда щастлив да го изпълнявам отново и отново върху й. Освен това съм по-хитър, отколкото тя би станала някога. Днес сутринта се опита да ме измами, но аз обърнах така нещата, че в крайна сметка тя заприлича на глупачка. Не се притеснявай, ще се оправя с нея. Ще я вържа без капка съжаление. Ще я обладавам, докато се съгласи да се оженим, а след това — докато забременее. Да, точно така ще стане. Тогава ще се проявят и майчинските й чувства, ще видиш, момчето ми. Би ли искал да си имаш полубратче?
— Не знам, сър. Не може ли просто да я оставиш да си получи наследството и да си тръгнем оттук?
— Не, няма да го направя. Имам нужда от тези пари. Оуен. Запазих богатството й непокътнато в очакване на проклетия й рожден ден. И сега, когато този ден най-после дойде, очакваш от мен да се обърна и да си тръгна просто така? Не искаш ли онзи ловджийски кон, който ни предлагаше Битнигтън? Да, виждам ясно, че го искаш. В такъв случай, момче, ако ти не можеш ла се справиш, аз ще се заема с тази работа.
Каролайн чу предостатъчно. Тя се обърна и видя Морна, която я гледаше с пламнало от гняв лице. Каролайн никога досега не беше виждала слугинята толкова ядосана. Тя кимна, хвана Морна за ръката и двете се понесоха нагоре по стълбите. Трябваше да напусне бащиния си дом, нямаше друг избор. Мисис Тейлстроп нямаше да й помогне — тя получаваше заплатата си от мистър Фолкс. А парите си оставаха нейни, независимо дали беше тук, в Хънимийд Манър, или в Русия. Но дали щеше да бъде безопасно да се върне, за да поиска наследството си?
Трябваше й пистолет. Освен това се нуждаеше от мъж, по-безмилостен и по-хитър от настойника й. Мъж, който щеше да се съгласи да я защити дори с цената на собствения си живот, ако му обещаеше достатъчно тлъста сума.
Къде беше мистър Дънкан, когато се нуждаеше от него?
Трета глава
В полунощ стенният часовник на долния етаж бавно започна да отмерва дванайсетте удара. Ечащите звуци отекваха из цялата сграда. Те се бяха превърнали в нещо обикновено за обитателите на къщата и не можеха да събудят дори досадния мопс на мисис Тейлстроп. Само че тази нощ Каролайн не спеше, а слушаше и чакаше, „навита“ докрай, като стария часовник. За разлика от него обаче тя нямаше право да звъни или да издава какъвто и да било друг шум.
Когато настойникът й най-после се появи в салона на долния етаж, Каролайн се плъзна иззад наблюдателното си място — една статуя на Аристотел на горната площадка на стълбището — и побягна към стаята си. След като заключи вратата зад себе си, тя остана така, притихнала, и зачака. Скоро чу звука от тежките му стъпки, които се приближаваха по дългия коридор. Той спря. Представи си го как протяга ръка, но когато ръчката бавно и безшумно се завъртя, тя подскочи стреснато, въпреки че го беше очаквала. Затаи дъх и замръзна на място. Ръчката се завъртя отново и отново, преди среднощният посетител да разбере, че вратата е заключена. Чу го как изруга. След това настана пълно мълчание.
Каролайн знаеше, че Фолкс не е глупав и че щеше да направи нещо. Той почука няколко пъти тихичко, като я убеждаваше с глас, сладък като ягодовото сладко, което готвачката беше сварила тази сутрин:
— Мис Дъруент-Джоунс? Аз съм, скъпа, пуснете ме да вляза. Трябва да говоря с вас. Въпросът е много сериозен, става дума за вашето наследство. Пуснете ме, хайде, нека не си правим шегички с това. Във ваш интерес е да поговорим.
„Ха! — помисли си младата жена. — Да го оставя да влезе в стаята ми би било равносилно да пусна Наполеон в Уайтхол.“ Тя не отвърна нищо. Притиснала лице във вратата, само чакаше да чуе стъпките му, доказателство, че се отдалечава. Чакането продължи по-дълго от времето, което беше нужно на майката на Каролайн да върже едно от млечните и зъбчета за дръжката на вратата и да го извади — преди толкова много години…