— Този плик е за вас, сър. Тук е описано всичко, което сте причинил на графиня Чилтън, всичките ви замисли, всичките заговори, които се провалиха. Направено е въз основа на показанията на лейди Чилтън, лорд Чилтън и сина ви. Затова, ако нещо се случи с Норт Найтингейл, вие, сър, ще попаднете незабавно в затвора и със сигурност ще увиснете на бесилото. Така че, както виждате, във ваш интерес е лорд Чилтън да си остане читав. Освен това, дори по някаква случайност да останете жив, няма да спечелите нищо. Лорд Чилтън завещава имението не на съпругата си, а на своя приятел граф Чейз. Разбирате ли ме, сър?
— Това са пълни глупости и вие ме лъжете. Аз съм неин роднина. Тя не може да не получи имението. Ще оспоря завещанието и ще спечеля.
— Да, но виконтесата няма да оспорва нищо, така че ще изглеждате като глупак, ако проявите подобна активност. Моля ви да обмислите добре ситуацията, в която се намирате. Съветвам ви да напуснете Корнуол и да забравите виконтесата. С всичко това е приключено. Вие няма какво да получите.
Тук мистър Броугън кимна, обърна гръб на събеседника си и се отдалечи с изписано по приятното си лице отвращение.
— Проклето гражданче! — процеди през зъби Фолкс. — А ти, Оуен, ти си ме предал, така ли? — И той размаха дебелия плик пред носа на сина си.
— Не, сър, направих го, за да ви предпазя. Може и да не ми повярвате, но това е така. Има още нещо, за което Каролайн ме помоли да ви попитам.
— Какво още има да ми каже малката кучка?
— Тя иска да се върнете в Хънимийд Манър и да управлявате имението от нейно име. Освен това спомена, че мисис Тейлстроп ви мислела за много приятен джентълмен.
— Стара кранта.
— Стара ли? — възкликна смаян Оуен. — Каролайн твърди, че била по млада от вас, сър.
— Има разлика, когато става дума за стара жена и за стар мъж.
— Добре, навярно е така. Може да отидете в Хънимийд Манър или да постъпите както искате, сър. А аз оставам тук, ще живея в Скрилейди Хол и ще съм управителят на Каролайн. Всъщност скоро ще й бъда съдружник.
Мистър Фолкс изруга цветисто и допълни:
— Ти си само един загубен слабохарактерен хлапак!
Младият мъж се изправи като струна. Не му беше лесно, при цялото презрение, което му засвидетелстваше неговият баща, но се опитваше.
— Вече съм по-добър, татко. И Каролайн, и Норт ми го казаха. Вече съм почти самостоятелен. От мен зависят други хора. Мъже, жени. Това, което върша, е полезно. И на мен този факт ми е приятен.
Роланд Фолкс изпрати сина си по дяволите, вдигна куфара си и, без да се обърне, излезе.
— Отиде си — съобщи Оуен.
— Да — отговори Норт. — Видяхме, че си тръгна.
— Не знаем обаче какво ще предприеме.
— Стига ми това да замине нанякъде — каза Каролайн. — Норт изпрати един човек да го следи, за да бъдем сигурни, че е напуснал Корнуол. А сега, съпруже мой, време е да отидем в трапезарията. Полгрейн каза, че храната, която е приготвил, ще накара да се насълзят дори най-преситените очи, от които тук, по негово мнение, нямало много. Струва ми се, че май няма да успея да имитирам стомашни спазми, защото твоите слуги тогава наистина ще ме застрелят. Полгрейн ме информира, без да ме погледне в очите, че никакви усилия не били пожалени за това събитие.
След наистина великолепния обяд от печена пуйка с кестени, пълнени агнешки плешки, свинско с ябълки и прекрасно пюре от касис със сметана, „за булката“ — беше измърморил мистър Полгрейн, бъбривата мисис Фрийли сподели мнението си по всички въпроси. Темите, които засегна, обхващаха какво ли не, като се почне от апетита на лейди Карстеърс, която ядяла толкова малко, че и птичка нямало да се нахрани с това, а камо ли едно бебче, и се стигне до очилата на мистър Броугън, които били прекрасна добавка към лицето му, което щяло да стане още по-красиво, ако си намерел съпруга.
Норт се усмихна на жена си.
— Какво да се прави?
Тя отпи още от шампанското си.
Двадесет и първа глава
Къде ли беше Норт?
Каролайн стоеше и галеше фината ленена тъкан на новата си нощница. Беше кокетна дреха в нежен прасковен цвят, с пришита към корсажа и ръкавите венецианска дантела. И, естествено, трябваше да привлече влюбените погледи на младоженеца. Още повече, че беше дълбоко изрязана на гърдите и, по мнение на младоженката, ги представяше в най-добрата им светлина.
Къде, по дяволите, се губеше той?
Искаше й се само като я погледне, да се разтрепери. Докъде трябваше да доведе трепетът му, тя нямаше представа, но непременно щеше да й достави задоволство. Може би щеше да се наложи отново да вдига полите на нощницата си? Каролайн потрепера от обхваналите я при този спомен усещания. Приближи се до малкото огледало и отново среса косите си, опитвайки се да приглади едрите къдрици. После се обърна към вратата и се намръщи. Това беше невероятно.