Къде беше Норт, все пак?
Тази стая, беше й обяснил той, била спалнята на графинята и се свързвала със спалнята на господаря с единствената си врата. Именно към нея Каролайн поглеждаше непрестанно през изминалия час. Съпругът й обаче май не беше особено сигурен, че това действително е била стаята на графинята, и тя разбираше защо. Беше мрачна стая, с грозни зелени стени, избелели и обелени. Единствените мебели бяха тясно легло с бляскава златиста кувертюра, която беше поне на петдесет години, и един стол с голи дъски за облегало. Той напомняше на Каролайн за стола за наказания, който бе видяла върху една картина в девическото училище. Интериорът се допълваше от табуретка и тоалетка, която изглеждаше по-стара дори от леглото. Всичко в тази спалня беше древно и й действаше потискащо.
Къде, по дяволите, беше нейният младоженец!
Младата жена се намръщи на образа си в огледалото. Остави четката за коса, приближи се към редицата тесни прозорци, общо пет, обковани с дебела оловна ламарина, и се загледа в мрака. Виждаха се само тънкият сърп на луната и няколко самотни звезди. Нощта беше тъмна, а единственият звук — този на шумолящите дървета. Каролайн тъкмо се обърна, но нещо привлече погледа й и тя отново се втренчи навън.
В следващия миг изпищя неистово, отскочи назад и настъпи нощницата си. В резултат на това се строполи с всичка сила върху задника си.
Норт влетя през свързващата врата, като едва не се спъна.
— Боже мой, добре ли си? Какво стана? Сърцето на Каролайн като че щеше да изскочи от гърдите й, тя чувстваше, че я завладява истерия. Не успяваше да произнесе и дума, дишаше тежко, а гърлото й беше стегнато от парализиращ страх. Докато ставаше от пода, успя да посочи към прозореца.
Норт се устреми натам, вдигна ръждясалото резе и с известни усилия успя да отвори едното крило. Надвеси се навън и се взря в мрака. Гледаше и гледаше, без да се помръдне. Най-после се обърна и я попита.
— Какво видя?
Младоженката цялата се тресеше. Внезапно я бе обхванал такъв студ, какъвто не бе усещала никога през живота си.
— Каролайн! Какво видя, кажи ми?
Той я притисна силно към себе си, като триеше гърба й с широките си длани, за да я стопли и успокои. След няколко минути рече:
— Вече всичко е наред. Аз съм тук. Кажи ми какво те уплаши.
Тя завря лице в извивката на врата му.
— Никога досега не съм те виждал в подобно състояние. Едва стана съпруга, и се превърна в истеричка, така ли?
— Мръсник такъв, ще…
Норт се усмихна.
— Радвам се да го чуя. Значи върнала си се в нормалното си състояние. Казах го поради същата причина, поради която ти накара Алис да ритне Бенет в ребрата, разбра ли? Хайде сега, обясни ми.
Тя си пое дълбоко въздух.
— Прав си, не трябваше да реагирам като идиотка. Това беше някакво чудовище, Норт, но не мога да определя точно какво. Гледах през прозореца, като се питах къде, по дяволите, се бавиш и защо, по дяволите, не дойде при мен веднага, след като всеки път през изминалите седмици, когато бяхме заедно, само ме целуваше и милваше. И в този миг се появи то.
Ръцете му я стиснаха по-силно.
— Точно сега — никаква похотливост. Продължавай, какво чудовище?
Тя преглътна, притисна се по-близо до него и прошепна, завряла лице в рамото му:
— Това беше лице на чудовище. Не забелязах тяло, само някаква отвратителна физиономия, която се появи изневиделица пред мен. Това обаче не беше точно лице, затова го нарекох „чудовище“. Имаше и човешки черти, но ужасяващо деформирани. Ухили ми се широко, докато се поклащаше отпреде ми.
Той я притисна още по-плътно, ако това изобщо беше възможно.
— Подобно нещо наистина може да изкара акъла на една девица като теб.
— Не ми ли вярваш?
— Естествено, вярвам ти, че си девица.
Тя го сръга в ръката и той започна да се успокоява за нея.
— По-добре ли се чувстваш вече? Нищо не успях да видя, Каролайн. Може би си яла някоя подозрителна гъба, от която си получила видения.
Тя поклати глава.
— Никаква гъба не съм яла.
— Е, тогава това се дължи на мисис Фрийли и коментарите й за всички присъстващи.
Каролайн опита да се усмихне, но без особен успех.
— Може пък това да е било някой клон или нещо подобно — замислено каза тя. — Спомням си, че чух шумоленето на дърветата, когато вятърът блъсна клоните им в стените на къщата. Това беше толкова неочаквано, е вероятно ми се е привидяло нещо, което ме е изплашило.