Тя го изгледа объркана и преглътна с усилие.
— Засега е много добре.
— Я да видим.
След миг той я докосна високо между бедрата и тя подскочи.
— Норт, може би вече стигна прекалено далече, може би това не е прилично да се прави посред бял ден, може би бях настроена прекалено авантюристично и дяволито, но сега съм обзета от страх и разкаяние…
— Вече минаха два часа от закуската, Каролайн, и не се чувствам особено добре. Би било напълно в реда на нещата и ти се чувстваш така. Все пак, ако се вярва на моята книга, след подобна изнурителна първа брачна нощ трябва да бъда изключително внимателен към теб. Което ще рече — да не те изпускам за миг от погледа си, да възхвалявам веждите ти, да те целувам в гънките зад коленете и да разхождам върховете на пръстите си по цялото ти тяло…
Норт взе дланта и в своята, а тя го гледаше, неспособна да намери и една дума, за да му отговори. Само се взираше в устата му, изгаряща от желание да я целуне. Най-после той й се усмихна, наведе глава и…
— Ехо! Милорд? В библиотеката ли сте, милорд? Може би сте под бюрото и търсите нещо? Милорд?
— Не мърдай дори един пръст и не издавай звук — прошепна в устата и Норт.
— Милорд? Може би сте там, зад завесите, но не виждам ботушите ви. А може би сте точно пред мен, в големия стол, направен достатъчно широк заради прадядо ви, за когото казват, че бил по-широк, отколкото висок.
Норт измъкна ръка изпод полата на жена си, пооправи дрехите й, целуна я и изрече високо:
— Триджийгъл, точно се готвя да се изправя и да оставя съпругата си зад мен. След това ще се приближа до теб и ще те цапардосам право в проклетата ти арогантна уста.
Норт беше на не повече от метър от иконома, когато той му каза укорително, подобен на майка, чието дете не я е послушало:
— Милорд, не ви притеснявам без причина.
— Моля?
— Милорд, моля ви, свалете ръката си само за момент. Аз съм възрастен човек и едва стоя на крака без чужда помощ. Вие сте прекалено благороден, за да ме ударите, мен, стареца, който е управител на този дом отпреди вашето раждане.
— Какво, по дяволите, искаш, Триджийгъл? Казвай по-бързо, защото юмрукът ми сам се приближава към челюстта ти.
— Милорд, мистър Бенет Пенроуз е дошъл да ви види.
— Ясно. Защо не му кажеш да почака? Да речем, около два часа?
— Той, ъ-ъ, е много нападателен, милорд. Крещеше да му доведа долу малките мръсници. Казах му, че жените са горе и че може да си ги вземе сам, ако желае.
— Това съвсем не е забавно, Триджийгъл — обади се Каролайн и застана до мъжа си.
— Мис, ъ-ъ, мадам, не му казах нито къде са, нито че може да ги доведе сам. Дойдох да ви повикам, милорд, за да се разправите с младежа. Той не се държи особено благоприлично.
— Не би и могъл. Той е просто един простак — каза Норт. — Щеше да бъде много по-логично, ако Бенет, а не бедният Оуен, беше син на Фолкс. Добре, отивам да се видя с него. А ти чакай, Каролайн. Няма нужда да си слагаш чорапите… Още ли си тук, Триджийгъл? И слушаш с четири уши, нали? Не, няма защо да ми отговаряш.
Каролайн разположи босия си крак право пред него и размаха пръст пред носа му.
— О, не си познал, Норт Найтингейл. Аз съм част от цялата тази история и ти няма да ме изключиш от нея, като я наречеш „мъжка работа“.
— Триджийгъл, покани го тук.
— Слушам, милорд, но бих предпочел да поговорите насаме. Езикът му не е особено образцов. Не мисля, че една особа от женски пол би трябвало да слуша…
— Покани го тук, Триджийгъл! — извика Каролайн. — Незабавно!
— Отивам да го доведа — отговори икономът, по-вдървен от свещеник, попаднал във вертеп, и започна да се изнизва от библиотеката.
Пътьом каза през рамо:
— Боси крака. Това е недопустимо, не и в една благородническа библиотека, не и в Маунт Хок.
Норт въздъхна. Възбудата му не беше преминала, пръстите му бяха, все още топли от кожата й. Перспективата обаче за предстоящото нахлуване на Бенет Пенроуз в библиотеката му започна доста успешно да прогонва тези усещания.
— Каролайн, косите ти са в безпорядък. Иди да ги пооправиш. Кога пристигат прислужниците?
— След обяда. Всичките са одобрени от мисис Трибо, Норт.
— Мисли ли тя, че ще оцелеят в съжителството си с тримата тук?
— Не посмя да даде мнение по този въпрос.
Броени минути по-късно Бенет Пенроуз, подобен на мъжки ангел, влезе в библиотеката, готов за битка.
Двадесет и трета глава
— Какво, по дяволите, правиш тук, Пенроуз?
— Съсипан съм! — извика в отговор той. — Ти, Каролайн, отведе бременните ми гълъбици. Забрави ли, че леля Елинор направи и двама ни техни настойници? А снощи този отвратителен човек, бащата на Оуен, остана в Скрилейди Хол, за да играем на вист. Той е невероятен измамник, чуваш ли? Невероятен! Взе и последната ми гвинея. Наливаше ми непрекъснато бренди, което размъти мозъка ми. А днес сутринта ми се усмихва с една от онези високомерни усмивки и ми казва, че друг път не трябвало да пия, когато играя хазартни игри. Проклетият стар натрапник! Отиде си, слава Богу, но отнесе всичките ми пари.