— Мадам, мистър Полгрейн би желал да обсъди с вас седмичното меню. Негово височество не е тук, за да стори това вместо вас.
— Негова светлост никога не е правил менюто с Полгрейн и ти го знаеш много добре, Кум.
— А би трябвало, мис. Не е редно мистър Триджийгъл да продължи да се занимава с тази дейност.
Каролайн направи още няколко шева, нито един от които не бе нито достатъчно ситен, нито достатъчно правилен. После остави малката ленена ризка на канапето и вдигна изненадана поглед.
— Кум, още ли си тук? Кажи на Полгрейн, че ще се видим след петнадесет минути в Дамския салон.
— Няма Дамски салон, мис.
— Вече има. Става въпрос за светлата весела стая от другата страна на библиотеката.
— Но…
— След петнайсет минути. Кум.
— Да, мис.
Когато вратата се затвори зад изпънатия гръб на Кум, Мери Патриша се изсмя. Звукът прозвуча неочаквано и приятно.
— Истински тиранин е, нали? — изсмя се отново тя. — Вчера бях в село Маунт Хок и видях забележителния му флирт със собственичката на малката сладкарница на „Хай стрийт“. Обясняваше й нещо за мъжествеността на плешивите.
— Ако говорим за тирани — отвърна Каролайн, — не трябва да забравяме Триджийгъл. Той е най-големият деспот от триото. И двамата няма да могат да си намерят място от яд, когато пристигнат аранжорите, за да се погрижат за тапицериите и декорацията на Дамския салон.
Младата жена потри доволно ръце.
— Изгарям от нетърпение да видя какво ще се случи.
— А декорацията на другите стаи?
— Едно по едно. Учителката ни по италиански в девическия пансион често повтаряше, че човек не бива да си пъха носа все в една и съща кал. Това никога не водело до добро. Запомних завинаги думите й. Така че — едно но едно.
Тя се разсмя и продължи:
— Норт също мисли така. Тримата ни тирани още не са дошли на себе си след пристигането на трите тиранки. Не вярвам мисис Мейхю вече да позволи да я настъпят дори веднъж.
— Защо „вече“?
— Ами след като я заведох заедно с двете й помощнички в първоначално определените за тях стаи, аз й пошушнах това онова на ухото. Тя отвърна, че всички в района били чували за Кум, Триджийгъл и Полгрейн. Това, че били яростни женомразци, каза ми тя, било известно на всички и всички твърдели, че били станали такива заради господарите си. Всъщност мисис Мейхю заяви, че едва изчакала да дойде тук и да види с очите си как се справяли. Струва ми се, че нашите трима деспота ще понаучат едно-друго.
— Със седем жени в къщата… Сигурно ще им дойдат множко.
— Стопроцентово. Не е ли велико това?
Полгрейн беше нещастен. Не искаше да стои тук, в тази красива дневна, която тя си беше присвоила и която щеше да съсипе. Беше напълно сигурен, че ще стане точно така, защото неговият млад, невинен и неопитен господар, сляп за всичко, което правеше в дома му тази жена, бе заслепен от похотта, която изпитваше към нея, и я оставяше да се разпорежда свободно. Но кой ли мъж имаше някакви шансове да се справи с една коварна жена? А сега вече тук имаше още три от тях, плюс другите бременни три, които шиеха някакви дрешки, от които кръвта се смръзваше във вените му. И ето че сега той трябваше да чака главната сред тях тук, в тази очарователна стая, която не би трябвало да бъде нейна.
Полгрейн огледа салона и рече:
— Не ми прилича на Дамски салон. И никога няма прилича на такъв.
— Още утре вечер ще заприлича — отвърна охотно тя, — не мислиш ли, Полгрейн? Да, много коприна в меки и светли пастелни тонове, както са светли кожите на дамите. О, и поне дузина възглавници за столовете и дивана.
Той преглътна, но не успя да кимне в знак на съгласие. Младата жена забеляза гримасата, изкривила мършавото му мрачно лице. Готвачът беше на възрастта на Триджийгъл, по-нисък, но също така слаб и строен, с прошарена коса и остра брадичка. Между предните му зъби имаше разстояние. Около очите му нямаше и следа от бръчиците на смеха. В резултат на това изглеждаше по-млад от реалната си възраст, но същевременно от него лъхаше нещо ледено. Кум беше най-младият от тримата, изключително спретнат и с елегантни маниери. Та той значи флиртувал със съдържателката на сладкарницата? Искаше й се да беше видяла това чудо. Предполагаше, че до мига, в който жените стояха далеч от Маунт Хок, те можеха да бъдат изтърпявани, дори харесвани и ухажвани.
Каролайн седна и се облегна на стола си, сложи ръце в скута си и каза:
— А сега ми кажи какво имаш на ум за вечеря през седмицата.
Когато двайсет минути по-късно Полгрейн излезе от стаята, младата му господарка беше изтощена като след тежък физически труд. От умора Каролайн чувстваше схванат дори врата си. Знаеше, че й предстоят епични битки с Полгрейн. Той нямаше лесно да се откаже от опърничавостта си, поради единствената причина, че тя беше жена, а не мъж. И поради тази причина, според него Каролайн изобщо не трябваше да бъде тук, камо ли да му дава нареждания.