Той кимна сякаш на себе си и отговори на някакъв кратък коментар на нарческата.
Ездата през снежните полета бе кратка, но със сигурност не и за Предан. Той понасяше мъжки наказанието си, но когато спряхме, погледите ни за момент се срещнаха и видях облекчението в очите му. Край. Свърши се. Беше изкупил гафа си и вече всичко можеше да се върне там, където си е било.
Трябваше да му кажа, че никога не става така.
За следобеда беше предвидено представление, но пиесата щеше да се играе от костюмирани актьори в джамайлийски стил, а не с кукли. Не виждах как подобно нещо може да бъде направено сполучливо, но лорд Златен ме увери, че е виждал много подобни изпълнения в южните градове и че могат да се направят много хитроумни неща, за да се отклони вниманието на публиката от гафовете. Изглеждаше много доволен, че предстои подобно забавление, а пристигането на кораба с актьорите го зарадва още повече. Продължаващата война между Бинград и Халкида се отразяваше зле на доставките и пътуванията. Явно халкидският флот бе отблъснат само временно, защото този ден на пристанището хвърлиха котва два кораба и се носеха слухове, че ще дойдат и други. Видях как лицето на лорд Златен грейна, когато чу новината. Пред приятелите си наричаше войната неудобство, което нанася поражения на запасите му кайсиево бренди, но забелязах, че успелите да избегнат вражеските патрули кораби често му носеха, освен бренди и пакети писма, които Шутът незабавно отнасяше в стаята си. Подозирах, че го безпокоят много повече неща от доставката на напитките. Той обаче не споменаваше нито дума за съдържанието на посланията и аз не смеех да питам. Проявата на любопитство към нещо винаги бе най-сигурният начин да накарам Шута да прекъсне каквато и да било информация.
Така че прекарах следобеда до него в затъмнената зала. Историята бе типично джамайлийска: все за жреци, благородници и интриги, а накрая се появи и двуликият им бог, за да въдвори ред и да раздаде правосъдие. Изпълнението повече ме смути, отколкото ми достави удоволствие. Не можех да свикна хора да изпълняват различни роли. Куклата няма свой живот, освен пиесата, за която е изработена. Беше объркващо да видиш, че мъжът, който в началото играе прислужник, после е един от жреците. Трудно успявах да се съсредоточа върху действието и причината за това не беше само смущението ми. А защото страданието на принца бе плъзнало като зловонно изпарение, което ме докосваше в полутъмната зала. Не го излъчваше нарочно; струеше от него като влага, просмукваща се от мях. Актьорите на сцената ръкомахаха, крещяха и заемаха странни пози. Но принцът седеше до майка си, самотен и нещастен в собственото си смущение. През последния месец подновените веселби в замъка Бъкип го принудиха да се среща с много благородници на неговата възраст. Покрай Любезен беше започнал да се докосва до другарството и флирта. А сега всичко това трябваше да бъде ограничено в името на политическия съюз, който се стремеше да изкове майка му. Усещах го да си мисли колко нечестно и същевременно необходимо е това. Не беше достатъчно, че бе сгоден за нарческа Елиания. Трябваше и да се прави, че обвързването е негов избор.
А не беше.
Привечер лорд Златен ми отпусна няколко свободни часа. Преоблякох се в удобни дрехи и тръгнах към града и „Набученото прасе“. Предвид случилото се в крепостта бях склонен да съм по-търпим към забежките на Хеп. Докато вървях през падащия сняг, си помислих, че може би в широкия свят се постига някакво по-висше равновесие, щом Хеп можеше свободно да се отдаде на нещо, което бе абсолютно забранено за принца.
В кръчмата бе тихо. Бях идвал достатъчно пъти, за да разпозная редовните посетители. Бяха си по местата, но освен тях нямаше почти никой друг. Несъмнено валящият сняг и надигащата се буря бяха накарали мнозина да предпочетат топлината на домовете си. Огледах се. От Хеп нямаше и следа. Малко ми поолекна: може би вече се беше прибрал и си бе легнал. Може би вълнението от новите емоции в града бе отслабнало и момчето започваше да подрежда живота си по-разумно. Седнах в любимия на Хеп и Сваня ъгъл и едно момче ми донесе бира.
Размишленията ми бяха прекъснати от някакъв червендалест мъж на средна възраст, който се появи на вратата. Беше без връхна дреха. Гневно тръсна глава, за да махне снежинките и капките от косата и брадата си, след което се загледа свирепо към моя ъгъл. Като че ли се изненада, когато ме видя; обърна се към кръчмаря и гневно го попита нещо. Той само сви рамене, но когато новодошлият стисна юмруци и заговори отново, забързано ме посочи и почна да обяснява нещо.