Мъжът се обърна, погледна ме с присвити очи и гневно закрачи към мен. Изправих се, но благоразумно останах от другата страна на масата. Той стовари юмруци върху издрасканото дърво.
— Къде са? — попита ме остро.
— Кои? — попитах, но сърцето ми се сви. Знаех кого има предвид. Сваня имаше веждите на баща си.
— Знаеш кои. Кръчмарят казва, че си се срещал с тях тук. Дъщеря ми Сваня и твойто селско хлапе с очи на демон, дето я прилъгва от родното огнище. Синът ти, както казва кръчмарят. — Думите на господин Хартсхорн прозвучаха като обвинение.
— Има си име. Хеп. И да, той е мой син. — Моментално ме заля гняв — студен гняв, чист като лед. Съвсем леко преместих тежестта на краката си и заех стойка. Щеше да се запознае отблизо с меча ми, ако решеше да заобиколи масата.
— Твой син. — Каза го с презрение. — На твое място щях да се срамувам да го призная. Къде са?
Изведнъж чух в гласа му не само яростта, но и отчаянието му. Така значи. Сваня не си е вкъщи, а и не е тук с Хеп. Къде можеха да отидат в снежна и тъмна нощ като тази? Да не говорим какво правят. Сърцето ми отново се сви, но гласът ми бе спокоен.
— Не знам къде са. Но не се срамувам да нарека Хеп свой син. Нито пък мисля, че е „прилъгал“ дъщеря ти за каквото и да било. Ако има подобно нещо, то е точно обратното. Твоята Сваня учи сина ми на градски нрави.
— Как смееш! — изрева той и вдигна юмрук.
— Укроти си тона и свали ръката — посъветвах го ледено. — Първото, за да опазиш репутацията на дъщеря си. А второто, за да опазиш живота си.
Стойката ми го накара да насочи поглед към грозния меч на кръста ми. Гневът му не се уталожи, но вече бе подправен с предпазливост.
— Седни — поканих го, но прозвуча по-скоро като заповед. — Овладей се. И да поговорим за онова, което безпокои и двама ни като бащи.
Той бавно придърпа един стол, без да откъсва очи от мен. Аз също така бавно се отпуснах на мястото си. Направих знак на кръчмаря. Не ми харесваше, че погледите на останалите посетители са приковани към нас, но нямаше какво да направя. Момчето притича до масата, остави халба бира пред господин Хартсхорн и побърза да се махне. Бащата на Сваня погледна с презрение чашата.
— Наистина ли си мислиш, че ще седя и ще пия с теб? Трябва да намеря дъщеря си.
— Значи не си е у дома с жена ти?
— Не. — Той сви устни. Следващите му думи бяха гневни и с тях се откъснаха частици от гордостта му. — Каза, че си ляга в плевника. Малко по-късно забелязах, че не е свършила нещо, и я извиках да слезе. Тя не отговори и се качих горе. Няма я. — Думите сякаш стопиха гнева му, останаха единствено разочарованието и страхът на бащата. — Дойдох право тук.
— Дори без да вземеш наметало или шапка. Разбирам. Може ли да е отишла някъде другаде? При роднини, при някоя приятелка?
— Нямаме роднини в Бъкип. Пристигнахме миналата пролет. А и Сваня не е от момичетата, дето имат много приятелки. — С всяка дума яростта му намаляваше за сметка на отчаянието.
Заподозрях, че Хеп не е първият увлякъл се по нея младеж, нито че за първи път баща й я търси по нощите. Запазих това за себе си. Вдигнах халбата си и я пресуших.
— Знам само едно друго място, където да ги потърсим. Ела. Ще идем заедно. Синът ми е на квартира там, докато работя в крепостта.
Той остави бирата си недокосната, но също се изправи. Всички ни гледаха как излизаме заедно от кръчмата. Снегът бе завалял по-силно. Бащата на Сваня присви рамене и скръсти ръце на гърдите си. Заговорих през вятъра. Ужасявах се от отговора му, но трябваше да го чуя.
— Значи си категорично против Хеп да ухажва дъщеря ти?
Де можех да видя лицето му в сумрака, но яростта отново пламна в гласа му.
— Против? Разбира се, че съм против! Дори не прояви смелост да дойде при мен, да се представи и да заяви намерението си! А дори да го беше направил, пак щях да съм против. Казва й, че е чирак… добре де, защо тогава не живее в къщата на майстора си, ако е вярно? И ако наистина е вярно, какво си мисли — че ще може да ухажва жена, преди да е в състояние да осигури собствения си живот? Няма право. Той е абсолютно неподходящ за Сваня.
Хеп не би могъл да направи нищо, за да промени мнението му.
Пътят до вратата на Джина бе съвсем кратък. Почуках. Страхувах се толкова от срещата си с нея, колкото и от това да открия, че Хеп и Сваня не са вътре. Миг по-късно Джина се обади отвътре.
— Кой е?
— Том Беджърлок — отвърнах. — И бащата на Сваня. Търсим ги с Хеп.
Джина отвори само горната половина на вратата — ясен знак колко ниско съм паднал в очите й. Гледаше повече господин Хартсхорн, отколкото мен.
— Няма ги — рече рязко. — А и не бих позволила да стоят заедно тук, макар че няма как да попреча на Сваня да чука на вратата ми и да пита за Хеп. Премести укорителния си поглед към мен. — Тази вечер изобщо не съм виждала Хеп.