Лицето му помръкна. Упоритостта му, която тъй рядко се събуждаше, го бе овладяла. Пое дъх няколко пъти, все по-дълбоко и по-дълбоко, и накрая думите изригнаха от гърдите му.
— Ако я изхвърли, ще я прибера и ще направя каквото е нужно, за да я подкрепям. Ако я пребие, ще го убия. А ако приятелите й я изоставят, значи никога не са били истински приятели. Не се безпокой за това, Том Беджърлок. Това вече е мой проблем. — Натърти последните думи, сякаш съм го предал, дори само защото съм изразил тревогите си. Извърна се. — Вече съм мъж. Мога сам да решавам и да вървя по своя път. А сега, ако ме извиниш, трябва да се залавям за работа. Сигурен съм, че майстор Гиндаст чака своя ред да ми чете конско за отговорностите ми.
— Хеп — казах рязко и когато момчето се обърна към мен, стреснато от тона ми, се насилих да довърша онова, което знаех, че трябва да кажа. — Да се любиш с момиче не те прави мъж. Нямаш право да го правиш. Не и докато двамата не можете да се обявите открито за съпрузи и да се грижите за децата, които ще дойдат. Не бива да се срещаш с нея, Хеп. Не по този начин. Ако не отидеш възможно по-бързо при баща й и не го погледнеш право в очите, никога няма да те приеме като истински мъж. И…
Той ми обърна гръб и си тръгна. Стоях като зашеметен и гледах след него. Мислех си, че ще спре и ще се върне, за да ме помоли за прошка и да му помогна да вкара живота си в правия път. А вместо това той влезе в работилницата на майстор Гиндаст, без да погледне назад.
Известно време останах да стоя на снега. Не бях спокоен. Тъкмо обратното — гневът в мен сякаш бе достатъчно горещ да прогони зимата. Юмруците ми бяха стиснати. Мисля, че за първи път бях наистина вбесен от Хеп до такава степен, че да искам да му набия малко ум в главата, ако не се вслуша в думите ми. Представих си как влизам в работилницата и го измъквам навън, за да го накарам да проумее какви ги върши.
После се обърнах и си тръгнах. Щях ли на неговата възраст да се вслушам в здрав разум? Не. Не го направих дори когато Търпение за хиляден път ми обясняваше защо трябва да стоя настрана от Моли. Но това не намали гнева ми към Хеп, нито закъснялото презрение към момчешката ми себичност. Вместо това се изпълних с чувство за безсилие, че трябва да гледам как осиновеният ми син върши същите глупави и себични неща, които бях правил и самият аз. Също като мен той вярваше, че любовта им оправдава рисковете, които поемат — и изобщо не се замисляха, че може да се наложи детето им да плаща за тяхната невъздържаност. Всичко можеше да се повтори, а аз не бях в състояние да му попреча. Мисля, че точно тогава разбрах страстта, която задвижваше Шута. Той вярваше в ужасната сила на Белия ясновидец и Изменящия, вярваше, че ще изведат бъдещето от коловоза на настоящето и ще го насочат по някакъв по-добър път. Вярваше, че някое наше действие би могло да предпази другите от повтаряне на грешките на миналото.
Когато стигнах Бъкип и се качих в Кулата на Умението, гневът ми вече се бе уталожил. Но противната му тежест си оставаше и тровеше деня ми. Изпитах едва ли не облекчение, че Предан се е отказал и си е тръгнал. Бележката ми бе променена с едно просто подчертаване на думата. Момчето се учеше да е изкусно. Може би поне с него можех да успея и да не допусна да повтори грешките от миналото. Тази блуждаеща мисъл само ме накара да се почувствам още по-малодушен. Нима щях да вдигна ръце от Хеп и да го оставя да си троши главата? Не. Нямаше да го направя. Но решението не ми помогна да разбера какво трябва да сторя.
Върнах се в покоите на лорд Златен точно за закуска с Шута. Но когато влязох, той не се хранеше. Седеше на масата и смаян въртеше мъничка китка цветя между палеца и показалеца си. Беше необичаен букет, цветята бяха овързани с бяла и черна лента. Изглеждаше не на място в този сезон без цветя и ми припомни старата шега на Шута за зимата. Видя, че го наблюдавам, усмихна се на изумлението ми и внимателно закрепи китката на гърдите си. После посочи храната на масата.
— Сядай и яж бързо. Викат ни. По изгрев пристигнал кораб с посланици от Бинград. И не какъв да е, а един от техните Живи кораби, с техните говорещи и движещи се фигури на носа. Казва се „Златна дюна“. Не мисля, че във водите на Бък се е появявал подобен кораб. На борда му имало пратеници от Бинградския съвет на търговците. Искали спешно да се срещнат с кралица Кетрикен, при първа възможност.