Довършихме бързо храната, след което отнесох съдовете в кухнята. Там цареше пълна суматоха. В чест на неочакваната делегация бе поръчан изумителен обяд и необичаен пир вечерта. Дори старата готвачка Сара се бе хвърлила в разгара на кулинарната схватка и обяви, че лично ще приготви всичко, та бинградците да не посмеят да кажат, че в Шестте херцогства липсвала една или друга храна. Побързах да напусна врявата и да се върна в покоите на лорд Златен.
Вратата беше залостена. Почуках и тя се отвори. Прекрачих прага, затворих я и замръзнах потресен. Шутът стоеше пред мен. Но не Шутът в одеждите на лорд Златен, а почти същият, какъвто го познавах, когато и двамата бяхме момчета. Промяната му се дължеше на дрехите — тесни панталони и широка туника в плътно черно. Единствените му украшения бяха една обеца и малката черно-бяла китка. Дори пантофите бяха черни. Сякаш единствено ръстът и цветът на кожата му се бяха променили от онова време. Почти очаквах да размаха скиптър с глава на плъх към мен или да извърти някакъв номер. Вдигнах въпросително вежди.
— Не исках да рискувам гардероба на лорд Златен в прашните ти тунели — почти невъзмутимо рече той. — А и ще се движа по-тихо в просто облекло.
Не коментирах. Запалих свещ и му дадох две допълнителни. Отведох го в моята стая. Затворих външната врата и задействах механизма, осигуряващ достъп до лабиринта на Сенч.
— Къде ще ги приема кралицата? — попитах със закъснение.
— В Западната зала за аудиенции. Сенч заръча да ти предам, че коридорът минавал през външната стена.
— Можеше да даде и по-конкретни указания. Няма значение, ще го намерим.
Оптимизмът ми се оказа неоправдан. Никога не бях изследвал тази част от тайния лабиринт на замъка. Обезсърчих и двама ни, когато намерих помещението над приемната зала и онова до него, преди да се сетя, че трябва да се спусна на по-долно ниво и после да се изкача във външната стена. Коридорът имаше един много тесен завой и едва успях да се промъкна през него. Когато стигнахме шпионския пост, и двамата бяхме целите в паяжини. Единственото място за наблюдение се оказа тясна хоризонтална цепка. Покрих пламъчето на свещта и махнах коженото покривало, което скриваше цепнатината от нашата страна. Дишането на Шута в ухото ми ми се струваше ужасно шумно. Трябваше да напрегна слух, за да доловя едва достигащите скривалището ни думи.
Бяхме закъснели. Посланиците вече бяха приети и поздравени. Не можех да видя Кетрикен или Сенч. Предположих, че Кетрикен е седнала на високия трон с Предан до нея, а Сенч стои на долното стъпало на подиума. От нашето място се разкриваше гледка към залата, може би над главите на кралицата и принца. В дъното на помещението бяха настанени херцозите и херцогините на Шестте херцогства или техни представители в двора. Естествено, Славея също беше там. Нито едно важно събиране не минаваше без присъствието на менестрела. Беше облечена великолепно, но лицето й бе по-скоро сериозно и официално, отколкото грейнало от интерес, както очаквах. Изглеждаше някак разсеяна и замислена. Запитах се какво ли я тревожи, след което решително насочих поглед там, където трябваше.
В центъра на зрителното поле се намираха четиримата посланици от Бинград. Както подобаваше на богат търговски град, гостите бяха търговци, а не херцози и лордове. Въпреки това пищното им облекло ги правеше да изглеждат равни на който и да било благородник. Дрехите им блестяха от украшения и в полутъмната зала някои от скъпоценните камъни сякаш блестяха със своя собствена светлина. Една дребна жена бе облечена в роба, която се стичаше по тялото й като вода — толкова мека и фина бе тъканта. На рамото на един от мъжете бе кацнала птица. Перата й бяха във всички оттенъци на червеното и оранжевото, а главата беше гола, набръчкана и бяла, с огромен синьо-черен клюн.
Зад внушителните търговци имаше втора редица хора, най-вероятно прислужници, въпреки елегантното им облекло. Носеха кутии и сандъчета с дарове. Двама изпъкваха в редицата им. Едната беше жена с покрито с татуировки лице. В татуировките нямаше изкуство и равновесие, не се различаваха отделни мотиви — само последователни драсканици, които пълзяха по бузите й. Знаех, че това означава, че е била робиня, че всяка татуировка е знакът на собственика й. Запитах се какво ли е направила, за да бъде купувана и продавана толкова често. Другият странен слуга бе покрит и забулен. Тъканта на покривалото му бе богата и сложно украсена, воалът на лицето бе изработен от фина и същевременно тежка дантела. Не можех да различа чертите му; дори ръцете му бяха скрити в ръкавици, сякаш не искаше да показва никаква част от кожата си. Видът му ме изпълни с безпокойство и реших да го следя по-внимателно.