Макар да го виждах в гръб, знаех, че в момента Сенч подръпва замислено брадичката си. Хвърли поглед към кралицата. Каквото и да бе изражението й, явно му помогна да вземе решение.
— Господа и дами, предлагам засега да сложим край на тази аудиенция. Нека прекрасната ни и милостива кралица обсъди предложението ви със своите благородници. Покоите ви очакват. Насладете се на гостоприемството ни. — Долових тънката усмивка в гласа му. — Всеки от менестрелите ни с радост ще ви осветли, в песен или с разказ, относно драконите на Шестте херцогства. Може би на следващата среща духовете ни ще бъдат уталожени от песен и почивка.
При такова твърдо отпращане на бинградските пратеници не им оставаше друго, освен да се оттеглят. Кралицата и принц Предан си тръгнаха след тях. Сенч се задържа сред благородниците; явно уговаряше кога да се срещнат и да обсъдят предложението на Бинград. Херцогът на Шоукс крачеше видимо развълнуван напред-назад, а херцогинята на Беарния стоеше изправена и мълчалива, скръстила ръце на гърдите си, сякаш изобщо не се интересуваше от станалото. Отдръпнах се от шпионката и пуснах коженото покривало.
— Да вървим — прошепнах на Шута. Той кимна мълчаливо.
Отново взех свещта и тръгнахме обратно през тесните проходи в стените на Бъкип. Не отведох Шута направо в моята спалня, а спрях в старата стая на Сенч в кулата. Шутът се закова на място. Затвори очи за момент и пое дълбоко дъх.
— Почти същата е като последния път, когато бях тук — каза задавено.
Запалих свещите на масата и хвърлих една цепеница във въглените в камината.
— Предполагам, че Сенч те е довел тук в нощта, когато бе убит крал Умен.
Той бавно кимна.
— Бях го срещал и преди, общувахме през годините. За пръв път го видях малко след като дойдох при Умен. Сенч дойде през нощта да говори с краля. Понякога играеха на зарове, знаеше ли го? Най-често седяха пред камината, пиеха бренди и разговаряха за поредната заплаха за кралството. Така научих за твоето съществуване. В един разговор пред камината. Сърцето ми се разтуптя и едва не припаднах, когато разбрах какво означават думите им за мен. Те почти не ме забелязваха. Мислеха ме просто за дете, може би дори не от най-умните, а и отначало се опитвах да се преструвам, че не знам добре езика ви. — Поклати замислено глава. — Ама че странно време от живота ми беше. Толкова важно и знаменателно, а в същото време под закрилата на крал Умен бе и най-близкото подобие на истинско детство, което съм имал.
Намерих две чаши и бутилката бренди на Сенч. Налях и на двама ни. Шутът погледна напитката.
— Толкова рано?
Свих рамене.
— Може пък на мен да ми се струва по-късно. Денят ми започна рано. С Хеп. — Седнах тежко, когато тази грижа отново ме налегна. — Шуте. Случвало ли ти се е да ти се иска да върнеш живота си и да направиш нещо различно?
Той седна, без да докосва чашата.
— На всеки се случва. Глупава игра, на която играем всички без изключение. Какво те тревожи, Фиц?
И аз му разказах. Излях сърцето си като малко дете, всичките си страхове и разочарования, сякаш можеше вместо мен да намери някакъв смисъл в тях.
— Поглеждам назад, Шуте, и понякога ми се струва, че моментите, в които съм бил най-сигурен, че постъпвам правилно, съм допускал най-големите си грешки. Когато настигнах Джъстин и Ведра и ги убих пред херцозите, след като бяха убили краля. Виж какво ни причини това, каква лавина от събития последва.
Той кимна.
— И? — подкани ме, докато си наливах още бренди.
Пресуших чашата и реших, че мога да говоря.
— И Моли. — Въздъхнах, но не се почувствах по-спокоен. — Изглеждаше ми толкова правилно. Толкова сладко, истинско и скъпоценно. Единственото нещо на света, което принадлежеше изцяло на мен. Но ако не беше…
Той чакаше да продължа.
— Ако не беше… ако не беше заченала от мен, нямаше да й се наложи да напусне Бъкип, за да скрие бременността си. Дори когато направих другата си глупава грешка, щеше да може да се погрижи за себе си. Бърич нямаше да изпита чувството, че трябва да иде при нея, да се грижи за нея до раждането на детето. Нямаше да се влюбят; нямаше да се оженят. Когато… След драконите можех да се върна при нея. И сега можех да имам нещо.
Не плачех. Болката бе отвъд плача. Единственото, което ми оставаше, бе да си призная на глас.
— Аз сам съсипах всичко това. Всичко е по моя вина.
Шутът се наведе над масата и дългата му прохладна длан докосна моята.