— Това е глупава игра, Фиц — меко рече той. — А ти приписваш твърде много сила на себе си и твърде малко на пороя събития. И на Моли. Ако можеше да се върнеш назад и да зачеркнеш онези решения, кой знае какви други щяха да заемат техните места? Откажи се, Фиц. Остави го да отмине. Действията на Хеп сега не са наказание за онова, което си правил в миналото. Не ти си го накарал да направи този избор. Но това не те освобождава от дълга ти на баща, да се опиташ да го отклониш от този път. Да не мислиш, че защото си взел същото решение, това те лишава от правото да му кажеш, че е грешно? — Пое дъх и попита: — Замислял ли си се някога да му разкажеш за Моли и Копривка?
— Аз… не. Не мога.
— Стига, Фиц. Тайни и премълчани неща… — Гласът му замря печално.
— Като за бинградските дракони — казах тихо.
Той пусна ръката ми.
— Какво?
— Онази нощ пихме и ти ми разказа една история. За змии, които влизали в пашкули на пеперуди и излизали като дракони. Но поради някаква причина били малки и хилави. Мислеше си, че поради една или друга причина вината е твоя.
Той се облегна назад. Изглеждаше по-скоро прежълтял, отколкото златен.
— Бяхме пили. И то много.
— Да. Така е. Ти беше достатъчно пиян, за да говориш. А аз бях все още достатъчно трезвен, за да слушам.
Зачаках, но той просто седеше, мълчеше и ме гледаше.
— Е? — подканих го.
— Какво искаш да знаеш? — тихо попита той.
— За бинградските дракони. Истински ли са?
Седях и гледах как стига до някакво решение. Накрая той се поизправи в стола си и наля още бренди и за двама ни. Пи.
— Да. Толкова истински, колкото и драконите на Шестте херцогства, но по различен начин.
— В какъв смисъл?
Той пое дъх.
— Преди много време спорихме за това. Помниш ли? Аз казах, че някога е трябвало да има дракони от плът и кръв, за да вдъхновят котериите да създадат дракони от камък и памет.
— Това беше преди години! Съвсем смътно си спомням разговора.
— Не е и нужно. Достатъчно е да знаеш, че бях прав. — На лицето му заигра усмивка. — Някога, Фиц, е имало истински дракони. Драконите, вдъхновили Праотците.
— Драконите са били Праотците — възразих аз.
Той се усмихна.
— Прав си, Фиц, но не и по начина, по който възприемаш тези думи. Поне така мисля. Това е като счупено на парчета огледало, което все още се мъча да сглобя. Драконите, които събудихме с теб, драконите на Шестте херцогства… те бяха сътворени. Изваяни от котерии или Праотци, паметните камъни приели формата, която им дали, и оживели. Като дракони. Или крилати глигани. Или пък като летящи елени. Или като момиче върху дракон.
Свързваше нещата толкова бързо, че едва го следвах. Въпреки това кимнах.
— Продължавай.
— Защо Праотците са изваяли каменните дракони и са запазили живота си в тях? Защото са били вдъхновени от истински дракони. Дракони, които имат два етапа в развитието си, подобно на пеперудите. Излюпват се от яйца, в образа на морски змии. Бродят из моретата, достигат до огромни размери. И когато дойде времето, когато са минали достатъчно години, за да станат големи колкото дракони, се връщат в дома на предците си. Възрастните дракони ги посрещат и ги съпровождат нагоре по реките. Там те изтъкават своите пашкули от пясък — пясък, който е стрит паметен камък — и от собствената си слюнка. В миналото възрастните дракони са им помагали с приготвянето им. И със слюнката си предавали и своята памет, за да помага във формирането на младите дракони. Цяла зима те спят и се изменят, а възрастните ги наглеждат и ги пазят от хищници. Излюпват се под горещите лъчи на лятното слънце, като поглъщат голяма част от пашкула си. Така поглъщат и запазената в него памет. Появяват се млади дракони, напълно оформени и силни, готови сами да се грижат за себе си, да се хранят, да ловуват и да си съперничат за партньори. И накрая да снесат яйца на далечен остров. На острова на Другите. Яйца, от които се излюпват змии.
Говореше, а аз почти виждах описваната картина. Може би сънищата ме бяха настроили така. Колко често си бях представял насън какво е да си дракон като Искрен, да летиш в небето, да ловуваш и да се храниш. Нещо в думите му докосваше тези сънища и изведнъж те ми изглеждаха мои съвсем реални спомени, а не плод на въображението. Шутът бе замълчал.
— Разкажи ми останалото — подканих го.
Той въздъхна.
— Нещо ги убило. Преди много време. Не зная какво точно. Някакъв огромен катаклизъм, който погребал цели градове само за няколко дни. Бреговете потънали, пристанищните градчета се озовали на дъното, реките променили теченията си. Тази катастрофа помела драконите, а подозирам, че унищожила и Праотците. Всичко това са предположения, Фиц. Не само от онова, което съм видял и чул, но и от твоите разкази и прочетеното в дневниците ти. Онзи пуст полуразрушен град, който си посетил, собственото ти видение за спускащ се в реката дракон и за странните му посрещачи. Някога онези хора и драконите са живеели заедно. Когато настъпила катастрофата, която сложила края им, хората се опитали да спасят някои от драконовите пашкули. Замъкнали ги в своите сгради. Пашкулите и хората били погребани живи заедно. Хората загинали. Но неоформените дракони останали да спят в пашкулите си, недокоснати от светлината и топлината, която да отбележи, че е време да се събудят.